Въглените пукаха в камината, а аз задрямах неспокойно.
Часове по-късно чертите на затвора ми започнаха да се проясняват в синия здрач. Болка прониза краката и гърба ми, когато схванато се изправих и отидох до прозореца. Слънцето приличаше на бледо яйце над тъмносивата река, дърветата изглеждаха черни на фона на белия сняг. Огънят беше угаснал и два въпроса дълбаеха изтормозения ми мозък. Щеше ли госпожица Харпър да умре, ако аз не бях тук? За нея беше доста удобно да умре, докато аз съм в къщата й. Защо е отишла в библиотеката? Представих си я как слиза по стълбите, слага още дърва в огъня и се настанява на канапето. Седи и гледа пламъците и изведнъж сърцето й спира. Или пък е гледала към портрета?
Запалих всички лампи. Дръпнах един стол близо до камината, покатерих се и освободих тежкия портрет от куките. Отблизо не изглеждаше толкова обезпокояващ. Ефектът се губеше в цветните сенки и деликатните следи от четката в плътната маслена боя. Слязох от стола и поставих прашната картина на пода. Нямаше подпис или дата, а и портретът явно не беше толкова стар, колкото си мислех. Цветовете бяха приглушени нарочно, за да изглеждат стари, а по картината нямаше и най-слаба следа от напукване.
Обърнах я обратно и прегледах гърба. В средата му имаше златен печат с гравирано на него името на работилница за рамки в Уилямсбърг. Записах я, качих се пак на стола и върнах портрета на мястото му. После клекнах пред огъня и деликатно взех частици от него с молив, изваден от чантата ми. На върха на купчината изгорели дърва имаше странен слой бяла пепел, която се разпадаше като паяжина — от най-лекото докосване. Под това имаше нещо прилично на стопена пластмаса.
— Не се обиждай, док — каза Марино, докато изкарваше колата от паркинга, — но изглеждаш ужасно.
— Много ти благодаря — измърморих аз.
— Не исках да те обидя, казах го вече. Предполагам, не си спала много.
Когато сутринта не се бях появила за аутопсията на Кери Харпър, Марино веднага се обадил на полицията в Уилямсбърг. Малко по-късно се появиха двама стеснителни полицаи, веригите им за сняг шумоляха по гладкия бял път. След потискащите въпроси относно смъртта на Стърлинг Харпър, трупът й беше натоварен в линейката и изпратен в Ричмънд, а полицаите ме оставиха в управлението в Уилямсбърг, където ме черпиха кафе и кифлички, докато Марино дойде да ме вземе.
— Не бих останал цяла нощ в онази къща по никакъв начин — продължи Марино. — Не ми пука дали е десет под нулата. Предпочитам да ми измръзне задникът, вместо да прекарам нощта с един вкочанен…
— Знаеш ли къде е улица „Принцеса“? — прекъснах го.
— Защо? — Тъмните му очила се завъртяха към мен.
Снегът беше като бял огън на слънцето, улиците бързо се покриваха с киша.
— Интересува ме един адрес — 507, улица „Принцеса“ — отговорих му с тон, показващ, че очаквам той да ме заведе там.
Мястото се намираше в края на историческия район, сгушено между други офиси на площад „Мърчънт“. В наскоро направения паркинг имаше не повече от дузина коли, покривите им бяха покрити със сняг. Успокоих се, когато видях, че работилницата беше отворена.
Марино не ми зададе никакъв въпрос, докато излизах от колата. Вероятно усети, че в момента нямам настроение за разговор. В помещението имаше само един клиент — млад мъж в черно палто, който небрежно преглеждаше роло с репродукции, докато жена с дълга руса коса работеше на сметачната машина в ъгъла.
— Мога ли да ви помогна? — попита русата жена, като ме погледна равнодушно.
— Зависи от колко време работите тук — отговорих.
Хладният, изпълнен със съмнение поглед ме накара да осъзная, че сигурно изглеждам кошмарно. Бях спала върху палтото си, косата ми беше ужасно рошава. Засрамено се опитах да оправя един кичур и усетих, че съм изгубила едната си обица. Обясних на жената коя съм и за да я убедя, й показах тънкия черен портфейл, съдържащ месинговата значка на съдебния лекар.