Марино шофираше внимателно, гледаше право напред и не произнесе и дума.
— Добре — реших аз. — Може да е само предположение. Били са саможиви. Вероятно Кери Харпър е направил всичко възможно да скрие Берил от света. Каквато и да е истината, положението не звучи съвсем нормално. Но може и да няма нищо общо с тяхната смърт.
— По дяволите — кратко каза Марино. — Нормално въобще не е подходящата дума. Саможиви или не, странно е никой да не е знаел, че тя живее там. Освен ако са я държали завързана с вериги за леглото. Проклети перверзни типове. Мразя перверзни типове. Мразя хора, които тормозят деца. — Той отново ме погледна. — Наистина мразя такива неща. Пак ми идва онази идея.
— Каква идея?
— Господин „Пулицър“ е очистил Берил. Тя е щяла да разкаже историята в книгата си, той се е паникьосал, отишъл да я види и си взел нож.
— Кой тогава уби него самия? — попитах.
— Може откачената му сестра да го е направила.
Който и да беше убиецът на Кери Харпър, е имал достатъчно сила, за да нанесе толкова силен удар, че писателят веднага да изгуби съзнание. А и прерязаното гърло не съвпадаше с жена убиец. Всъщност никога не съм имала случай жена да извърши подобно нещо.
След дълго мълчание Марино запита:
— Старата лейди Харпър не ти ли направи впечатление на изкукуригала?
— Ексцентрична. Но не изкукуригала.
— Луда?
— Не.
— Така както описваш нещата, начинът, по който е реагирала на смъртта на брат си, не ми се вижда съвсем подходящ.
— Тя имаше шок, Марино. Хората в шок не реагират нормално на нещата.
— Смяташ ли, че се е самоубила?
— Напълно възможно е — отговорих.
— Намери ли някакви лекарства там?
— Обикновени, които се взимат без рецепта от аптеката, нищо смъртоносно.
— Нямаше ли рани?
— Не видях нищо такова.
— Знаеш ли какво, по дяволите, я е убило? — запита той и ме погледна с мрачно лице.
— Не. В момента дори нямам идея.
— Предполагам, ти ще се върнеш в „Горичката Кътлър“ — казах аз, когато Марино паркира пред офиса ми.
— И се вълнуваш от това — изсумтя той. — Иди си вкъщи и се наспи като хората.
— Не забравяй пишещата машина на Кери Харпър.
Марино бръкна в джоба си за запалката.
— Модел, къде е произведена, използваните ленти — напомних му.
Той запали цигара.
— И хартията за писане в къщата. Предлагам ти самият да вземеш пепелта от камината. Тя е адски трудна за запазване.
— Не се обиждай, док, но започваш да звучиш като майка ми.
— Марино — казах рязко. — Говоря сериозно.
— Да, сериозно, имаш нужда от един сериозен сън — отговори той.
Марино беше разстроен като мен и сигурно и той се нуждаеше от сън.
Отделението беше заключено и празно, по циментовия под имаше мазни петна. Чувах шуменето на електрическите генератори в моргата, които въобще не забелязвах в работно време. Влязох в хладилната стая и въздухът ми се стори по-противен от обикновено.
Телата им лежаха на колички до лявата стена. Вероятно бях прекалено уморена. Дръпнах чаршафа от Стърлинг Харпър и коленете ми се разтрепериха. Изпуснах лекарската си чанта на пода. Спомних си красотата на лицето й и ужаса в очите й, когато задната врата на къщата се отвори и тя видя как преглеждам мъртвия й брат с почервенели от кръвта му ръкавици. Брат и сестра се намираха тук и за тях се бяха погрижили. Това беше всичко, което исках да разбера. Покрих я нежно, забулвайки лицето, което сега приличаше на маска. Наоколо се виждаха само голи крака, от които висяха етикети.
Бях забелязала жълтата кутийка от филм под количката на Стърлинг Харпър, когато влязох в хладилната стая, но не й обърнах внимание. Наведох се да си взема лекарската чанта, видях я отново и този път вече осъзнах значението й. „Кодак“, трийсет и пет милиметра, двайсет и четири пози. Служебните ни филми бяха „Фуджи“ и винаги поръчвахме трийсет и шест пози. Момчетата от линейката, която беше транспортирала трупа на мис Харпър, трябва да са си тръгнали преди няколко часа, а и те не биха правили снимки.
Върнах се в коридора. Лампичката на асансьора привлече вниманието ми. Видях, че е спрял на втория етаж. В сградата имаше още някой! Вероятно само пазачът, който правеше редовната си обиколка. После се замислих за празната кутийка от филм и косата ми настръхна. Хванах здраво дръжката на чантата си и тръгнах по стълбите. На площадката на втория етаж отворих бавно вратата и се заслушах, преди да вляза. Кабинетите в източното крило бяха празни и тъмни. Тръгнах по главния коридор, минах покрай празната класна стая, библиотеката и кабинета на Филдинг. Не видях и не чух нищо. Реших да се обадя на охраната, когато вляза в офиса си, за да съм съвсем спокойна.