Дъхът ми секна, когато го видях. За една ужасна секунда мозъкът ми отказа да работи. Ровеше сръчно и безшумно из отворения шкаф с досиета. Яката на синьото яке покриваше ушите му, очите бяха скрити от тъмни авиаторски очила, ръцете — в хирургически ръкавици. На мощното му рамо висеше каишка на фотоапарат. Изглеждаше солиден и твърд като мрамор. Не успях да се скрия достатъчно бързо. Облечените в ръкавици ръце изведнъж застинаха.
Светкавично се втурна към мен, но по инстинкт завъртях лекарската си чанта като олимпийски чук. Инерцията я насочи с такава сила между краката му, че очилата му паднаха от зловещия удар. Сви се надве от болка и изгуби равновесие. Ритнах го силно в глезена и го проснах на земята. Сигурно не се е почувствал по-добре от факта, че твърдият метален обектив на фотоапарата му се оказа единственото нещо между пода и ребрата му.
Лекарските инструменти се разпиляха, докато трескаво ровех в чантата си за малкия спрей сълзотворен газ, който винаги носех у себе си. Той измуча, когато струята пръсна в лицето му. Започна да търка очите си, като се търкаляше и пищеше. Грабнах телефона и се обадих за помощ. Напръсках го още веднъж за всеки случай, докато дойде охраната. После пристигнаха ченгетата. Истеричният ми пленник умоляваше да го заведат в болница, докато един равнодушен полицай му извиваше ръцете зад гърба, слагаше белезниците и го обискираше.
Според шофьорската книжка името на нарушителя беше Джеб Прайс, трийсет и четири годишен, с адрес във Вашингтон. В джоба на панталона от рипсено кадифе имаше деветмилиметров „Смит и Уесън“, с четиринадесет куршума в пълнителя и един в затвора.
Не си спомням как съм отишла до кабинета на моргата и как съм взела ключовете от втората ми служебна кола, закачени на таблото. Но някак си трябва да съм го извършила, защото на свечеряване паркирах тъмносиньото комби пред къщата си. Използвана за транспортиране на тела, колата беше огромна, а задният прозорец дискретно затъмнен. В задната част имаше подвижен под, който трябваше да бъде измиван няколко пъти седмично. Колата беше мелез между семейно комби и катафалка и единственото нещо според мен, по-трудно за успоредно паркиране от нея, беше самолет.
Качих се по стълбите като зомби, без да си направя труда да проверя съобщенията на телефонния секретар. Десният ми лакът и рамото ме боляха. Малките костици на ръката ми — също. Метнах дрехите си на един стол, взех горещ душ и безчувствено се проснах на леглото. Дълбок, дълбок сън. Толкова дълбок, че приличаше на смърт. Тъмнината беше солидна. Опитвах се да изплувам от нея, но тялото ми тежеше като олово. Телефонът, звънящ до леглото ми, беше прекъснат от телефонния секретар.
— Не знам кога пак ще мога да се обадя, затова слушай. Моля те, изслушай ме, Кей. Чух за Кери Харпър…
Сърцето ми биеше лудо. Отворих очи. Настойчивият глас на Марк ме извади от вцепенението.
— … моля те, стой настрана от тази история. Не се меси. Моля те. Ще ти се обадя отново веднага щом мога…
Най-накрая вдигнах слушалката, но единственото, което чух, беше сигналът. Превъртях съобщението, изслушах го още веднъж, после се облегнах на възглавницата и се разплаках.
Глава 9.
На следващата сутрин Марино пристигна в моргата, докато разрязвах тялото на Кери Харпър.
Отместих гръдния кош и ребрата и извадих органите от гръдната кухина, докато той мълчаливо наблюдаваше. В мивките течеше вода, потрепваха хирургически инструменти. В ъгъла на стаята един от помощниците остреше нож и се чуваше стърженето на острие върху бруса. Тази сутрин имахме четири случая и всички маси за аутопсия от неръждаема стомана бяха заети.
Марино не проговаряше, затова аз взех думата:
— Какво откри за Джеб Прайс? — попитах.
— В досието му не се появи нищо — отговори той мрачно. — Няма предишни присъди или арести, нищичко. Не иска да пропее. А ако го направи, сигурно ще бъде сопрано след приятелското ти отношение към него. Отбих се в отдела за самоличност, преди да дойда при теб. Те проявяват филма от неговия фотоапарат. Веднага щом свършат, ще ти донеса снимките.