Той седеше облегнат на стола си, с крака, подпрени на бюрото. Продължаваше да чете текста, който Уил беше извадил от лентата на пишещата машина на Кери Харпър. Лентата не беше индигова, което означаваше, че изгорените от госпожица Харпър страници не са от пишещата машина на брат й. Изглеждаше, че писателят се е тормозил от безплодните си опити да напише нова книга. По-голямата част от текста беше напълно безсмислена и се чудех дали вдъхновението на Харпър не е идвало от бутилката.
— Чудя се дали тия дивотии могат да се продадат — каза Марино.
Уил успя да извади ново изречение от адската бъркотия и аз се наведох да го проверя.
— Нали знаеш — продължи Марино. — Винаги, когато известен автор умре, започват да издават разни не печатани досега неща. Повечето са дивотии, които нещастникът никога не е и искал да публикува.
— Да. Могат да ги нарекат „Отпадъци от литературен банкет“ — измърморих.
— К’во?
— Няма значение. Тук няма дори десет страници — отговорих разсеяно. — Трудно ще е да се направи книга от тях.
— Да. Затова може да се публикува в „Ескуайър“ или „Плейбой“, вместо да издават книга. Вероятно ще направят някоя кинта и от това — каза Марино.
— Тази дума определено насочва към име на място или компания — отсъди Уил, без да обръща внимание на разговора ни. — „Ко“ е с главни букви.
— Интересно. Твърде интересно — казах.
Марино стана, за да хвърли един поглед.
— Внимавай да не дишаш върху него — предупреди го Уил, като внимателно държеше пинцетите, с които подреди дребните черни буквички.
— Компания, колеж, страна — предложих аз.
Усетих отново кръвообращението си и започнах да се събуждам.
— Да, но кое може да има „нище“ преди него? — замисли се Марино.
— Някоя област във Вирджиния? — попита Уил.
Не можахме да се сетим за нито една област, която да завършва с „нище“.
— Пристанище — предположих аз.
— Добре, но последвано от „Ко“? — В гласа на Уил прозвуча съмнение.
— Може да е „еди-какво си — пристанище. Компания“ — каза Марино.
Взех телефонния указател. Там имаше пет фирми с имена, започващи с „пристанище“: „Пристанище юг“, „Пристанище изток“, „Пристанище за внос“, „Пристанищно село“, „Пристанищен площад“.
— Не звучи особено подходящо — каза Марино.
Не извадихме по-голям късмет и когато се обадих на информация и поисках да ми дадат имената на всички фирми в Уилямсбърг и околностите, които са наречени „Пристанище това“ или „Пристанище онова“. Освен един жилищен комплекс нямаше нищо друго с подобно име.
После се обадих на детектив Пътийт в участъка в Уилямсбърг, но и той не можа да се сети за друго, освен квартала.
— Вероятно не трябва да се захващаме толкова сериозно с това — отбеляза раздразнено Марино.
Уил отново се зарови в кутията с пепел. Марино погледна над рамото ми към списъка с намерените досега думи.
„Ти, твой, аз, мой, ние и добре“ бяха най-често срещани. Другите цели думи включваха обикновени части на изречението — „и, е, беше, това, този, които, но, един“. Някои от думите бяха по-специфични — „град, дом, знам, моля, работа, страх, мисля, липсваш“. Колкото до непълните думи — можехме само да гадаем какво са означавали. Открихме и няколко производни на „ужас“. Естествено нямаше начин да схванем нюанса. Дали човекът е имал предвид „ужасно е“, „ужасно съм разтревожен“, „ужасно ми липсваш“, или пък любезното — „ужасно мило от ваша страна“, не можеше да се разбере.
Намерихме и няколко останки от имената Стърлинг и Кери.
— Почти сто процента съм сигурна, че е изгорила лични писма — реших аз. — Видът хартия и използваните думи ме карат да мисля така.
Уил се съгласи.
— Намери ли някаква хартия в къщата на Берил? — попитах Марино.
— Компютърни листа, за пишеща машина, това беше. Нямаше от луксозните, за които говориш — каза той.
— Нейният принтер е използвал индигова лента — напомни ни Уил, докато извличаше ново късче пепел с пинцетите, и добави: — Струва ми се, че имаме още нещо.
Погледнах. Този път беше останала само буквата „С“.
— Берил е имала компютър и принтер „Ланиър“ — казах на Марино. — Смятам, че трябва да разберем дали винаги си е служила с тях.
— Прегледах разписките й — отговори той.
— За колко години? — попитах.
— За колкото имаше. Пет, шест.