— Същият компютър?
— Не — отговори Марино. — Но същият принтер, док. Нещо, наречено хиляда и шестстотин, с печатащо устройство тип „маргаритка“. Винаги е използвала един и същи вид ленти. Нямам идея с какво е писала преди това.
— Разбирам.
— Радвам се, че поне ти разбираш — оплака се Марино масажирайки врата си. — Аз лично не схващам ни едно от тия проклети неща.
Глава 10.
Националната академия на ФБР в Куантико, Вирджиния, представлява оазис от стъкло и тухли, по средата на изкуствен район за бойни действия. Никога няма да забравя първия си престой тук преди три години. Лягах си и ставах при шума на полуавтоматични оръжия. Един следобед по време на тренировката поех в погрешна посока в гората и едва не бях премазана от танк.
Беше събота сутрин. Имахме определена среща с Бентън Уесли. Марино видимо се оживи, когато пред погледите ни се появиха фонтанът и знамената на академията. Трябваше да правя две крачки за всяка негова, за да мога да го следвам в просторното слънчево фоайе на новата сграда, която до такава степен приличаше на луксозен хотел, че си беше спечелила името „Куантико Хилтън“. Марино остави пистолета си на рецепцията, разписахме се и си закачихме пропуските за гости. Секретарката се обади на Уесли, за да потвърди приема ни.
Лабиринт от стъклени прегради свързва офиси, класни стаи и лаборатории. Човек може да преминава от една в друга сграда, без някога да излезе навън. Без значение колко често идвах тук — винаги се губех. Марино изглеждаше уверен в посоката, затова послушно го последвах и наблюдавах преминаващите студенти, облечени в определени цветове. Червени ризи и бежови панталони носеха бъдещите полицаи. Сиви ризи и черни панталони, напъхани в излъскани до блясък ботуши, съставяха униформата на екипа за борба с наркотиците, като ветераните бяха облечени целите в черно. Новите агенти на ФБР носеха синьо и бежово, а членовете на елитния „антитерористичен“ екип бяха в бяло. Всички те, мъже и жени, бяха идеално поддържани и в страхотна физическа форма. След себе си оставяха дъх на препарат за почистване на оръжия.
Качихме се на асансьора и Марино натисна копчето с надпис „НН“ (за „най-ниското“, както се шегуват федералните агенти). Тайното противоатомно скривалище на Хувър се намира на двайсет метра под земята, два етажа под стрелбището. Винаги ми се е струвало подходящо, че академията е решила да разположи криминалните си лаборатории по-близо до ада, отколкото до рая. Работата естествено навсякъде беше една и съща. Винаги е имало и ще има психопати, социопати, сексуални убийци — както и да изберете да наричате зловещите личности, които изпитват удоволствие от причиняването на немислима болка.
Слязохме от асансьора и тръгнахме по сивия коридор към също така сивия кабинет. Уесли се появи и ни вкара в малка зала за заседания, където до полираната маса седеше Рой Ханоуъл. Струваше ми се, че експертът по влакната никога не ме запомня, и винаги се представях, когато ми протягаше ръка.
— Разбира се, разбира се, доктор Скарпета. Как сте? — запита той както винаги.
Уесли затвори вратата. Марино се огледа наоколо и се намръщи, когато не видя пепелник. Празната кутия от диетична кока-кола в кошчето щеше да свърши работа. Устоях на импулса да извадя собствения си пакет цигари. В академията се пушеше колкото в някоя болнична реанимация.
Бялата риза на Уесли беше смачкана на гърба, очите му — уморени и замислени. Той започна да прелиства документите в една папка и делово се захвана с работа.
— Нещо ново за Стърлинг Харпър? — попита.
Вчера прегледах хистологичните й анализи и не бях особено изненадана от откритото. Нито пък се намирах по-близо до установяване на причината за внезапната й смърт.
— Имала е хронична левкемия — отговорих.
Уесли вдигна поглед.
— Това ли е причината за смъртта?
— Не. Всъщност дори не съм сигурна, че е знаела.
— Това е интересно — забеляза Ханоуъл. — Възможно ли е да си болен от левкемия и да не го знаеш?
— Атаките на хроничната левкемия са прикрити — обясних аз. — Симптомите й може да са били леки — нощно изпотяване, умора, отслабване. От друга страна — може да е била диагностицирана отдавна, а сега да се е намирала в покой. Не е имала кризи. Нямаше прогресивни левкозни инфилтрации и не е страдала от инфекции.
Ханоуъл изглеждаше озадачен.
— Какво тогава я е убило?
— Не знам — признах.