— Травестит? — замисли се Уесли.
— Кой знае — отговори Марино. — Те са от най-жестоките гаджета, които можеш да видиш. Отвратителна история. Дори аз не мога да разпозная някои от тях, докато не се доближа до лицата им.
— Ако убиецът е бил маскиран — посочих аз, — как тогава ще обясним прилепналите към него влакна? Ако произходът им е работното му място, той не би могъл да ходи маскиран на работа.
— Освен ако не работи маскиран из улиците — каза Марино. — Влиза и излиза от колите на клиентите си цяла нощ, влиза и излиза от мотелски стаи, постлани с мокети.
— В такъв случай изборът на жертвата му е доста нелогичен — възпротивих се.
— Да, но отсъствието на семенна течност е логично — оспори Марино. — Травеститите и педалите обикновено не се занимават с изнасилвания на жени.
— Обикновено не се занимават и с убийства на жени — отговорих.
— Споменах едно изключение — прекъсна ни Ханоуъл, като погледна часовника си. — Става дума за оранжевото акрилно влакно, което предизвика любопитството ви. — Сивите му очи се фокусираха невъзмутимо върху мен.
— Формата на трилистна детелина — спомних си аз.
— Да — кимна Ханоуъл. — Формата е твърде необичайна. Обикновено подобни влакна се произвеждат с практична цел — да скрият замърсяването и да разпръснат светлината. Единственото място (поне, което аз знам), където може да се намерят тези влакна, е в плимутите, произведени в края на седемдесетте години — влакънцата са от найлоновите мокети. Имат същата форма на трилистна детелина като оранжевото влакънце в случая на Берил Мадисън.
— Но оранжевото влакънце е акрилно — напомних му. — Не е найлоново.
— Точно така, доктор Скарпета. Обяснявам ви произхода, за да ви демонстрирам уникалните особености на интересуващото ни влакънце. Вярно е, че това е акрил, а не найлон. Също така фактът, че ярки цветове като оранжевото почти никога не се използват при автомобилните мокети, ни кара да изключим няколко от възможните произхода на влакното — включително плимутите от седемдесетте години. Или които и да били други коли.
— Значи никога преди не сте виждали такова оранжево влакно? — попита Марино.
— Точно към това ви насочвам — поколеба се Ханоуъл.
Уесли превзе разговора:
— Миналата година получихме влакно, идентично с оранжевото във всяко едно отношение. Бяха помолили Рой да прегледа следите от отвлечен в Атина, Гърция, „Боинг 747“. Сигурен съм, че помните случая.
Мълчание. Дори Марино за момент остана безмълвен. Уесли продължи със замислен поглед:
— Похитителите убиха двама американски войници на борда и хвърлиха телата им на асфалта. Чет Рамси, двайсет и четири годишен морски пехотинец, беше първият изхвърлен от самолета. Оранжевото влакно беше прилепнало към кръвта от лявото му ухо.
— Възможно ли е влакънцето да е било от интериора на самолета? — попитах.
— Не изглеждаше така — отговори Ханоуъл. — Сравних го с мостри от мокета, тапицерията на седалките, одеялата и нищичко от тях не съвпадаше с него поне малко. Или Рамси беше привлякъл влакното някъде другаде, а това не изглеждаше възможно, защото то беше залепнало към мокра кръв, или беше резултат от пасивен трансфер от един от терористите към младежа. Единствената друга алтернатива беше да се е прехвърлило върху него от някой от другите пътници, но ако е било така, този човек трябва да го е докоснал, след като е бил ранен. Според показанията на очевидците, никой от пътниците не се е доближавал до него. Рамси бил закаран в предната част на самолета, далеч от останалите пасажери, били го, застреляли го, увили трупа му в едно от одеялата и го изхвърлили на асфалта. Между другото — одеялото беше бежово.
Марино заговори първи. В гласа му нямаше и следа от добро настроение или чувство за хумор.
— Имате ли нещо против да ми обясните как, по дяволите, едно отвличане на самолет в Гърция е свързано с убийствата на двама писатели във Вирджиния?
— Влакънцето свързва поне два от инцидентите — отговори Ханоуъл. — Отвличането и смъртта на Берил Мадисън. Не искам да кажа, че престъпленията са свързани помежду си, лейтенант. Но оранжевото влакънце е толкова необичайно, че трябва да вземем предвид възможността за съществуването на общ знаменател между случилото се в Атина и това, което става тук сега.
Беше повече от възможност, беше сигурност. Имаше общ знаменател. Човек, място или нещо, помислих си аз. Трябва да е някое от трите, а подробностите бавно се материализираха в ума ми. Казах: