— Искам да знам как е успял — повторих, като извадих цигарите си и придърпах кутията от кока-кола към себе си.
— Знам само един начин. Обадил се на адвоката си, който открил банкова депозитна сметка и изпратил банковата книжка на Лъки.
— Лъки? — попитах.
— Аха. „Компания за заеми Лъки“. Намира се на седемнайсета улица, близо до затвора — за по-удобно. Заложната къща на Чарли Лък за затворници. Позната също като „Заложи и си тръгни“. Ние с Чарли се виждаме от време на време, говорим си, разказваме си по някой виц. Понякога снася по малко информация, друг път мълчи като риба. За съжаление този път не пожела да проговори. Опитах се да го притисна, но за нищо на света не искаше да ми каже името на адвоката на Прайс. Но имам подозрение, че не е местен човек.
— Прайс очевидно има връзки по върховете — казах.
— Явно — мрачно се съгласи Уесли.
— Въобще ли не проговори? — попитах.
— Имаше право да не говори и напълно се възползва от него — отговори Марино.
— Какво научихте за арсенала му? — Уесли отново си водеше бележки. — Проверихте ли го в отдела за регистрации?
Марино отговори:
— Регистриран е на негово име. Има разрешение да носи оръжие, издадено от някакъв изкуфял съдия тук, в Северна Вирджиния. Уви, съдията вече е пенсионер и се е преместил да живее някъде на юг. Според данните от районния съд, включени в досието, Прайс е бил ерген. По времето, когато е издадено разрешителното, е работил във Вашингтон, в някаква борсова къща, наречена „Финкълстайн“. И знаеш ли какво? „Финкълстайн“ вече не съществува.
— Ами шофьорското му досие? — Уесли продължаваше да пише.
— Няма глоби. Едно БМВ, модел 1989, е регистрирано на негово име, на адреса му във Вашингтон — апартамент близо до площад „Дюпон“, откъдето се е изнесъл миналата зима. От домоуправлението ми показаха договора му за наема. Там се е регистрирал като човек със собствен бизнес. Това все още го проучвам. Ще помоля данъчните служби да извадят документите за плащанията му през последните пет години.
— Възможно ли е да е частно ченге? — попитах.
— Не и в щата — отговори Марино.
Уесли ме погледна и каза:
— Някой го е наел. С каква цел — още не знаем. Явно се е провалил в изпълнението на задачата си. Който и да стои зад него, може да опита отново. Не искам да налетиш на следващия тип, Кей.
— Ще прозвучи ли банално, ако кажа, че и аз не го искам?
— Искам да те предупредя — продължи той като грижовен баща, — че ми се ще да избягваш да се поставяш в ситуации, в които можеш да си уязвима. Например смятам, че не е добра идея да седиш сама в кабинета си, когато в сградата няма друг, освен теб. Нямам предвид само уикендите. Ако работиш до шест-седем вечерта и всички други вече са си отишли вкъщи, не е разумно да излизаш сама на тъмния паркинг, за да стигнеш до колата си. Не можеш ли да си тръгваш към пет, когато наоколо има сума ти хора?
— Ще го имам предвид — казах.
— Или ако се налага да закъснееш, Кей, обади се на охраната и ги помоли да те придружат до колата ти — продължи Уесли.
— По дяволите, по-добре се обади на мен — бързо предложи услугите си Марино. — Имаш номера на пейджъра ми. Ако случайно не съм на разположение, накарай диспечера да ти изпрати патрулна кола.
Страхотно, помислих си. Ако съм късметлия, може и да се добера вкъщи към полунощ.
— Просто бъди много внимателна — сериозно ме погледна Уесли. — Майтапът настрана — двама души вече бяха убити. Убиецът е все още на свобода. Изборът на жертвите и мотивите са достатъчно странни, за да повярвам, че всичко е възможно.
Думите му изплуваха в мислите ми повече от веднъж, докато шофирах към къщи. Когато всичко е възможно, нищо не е невъзможно. Едно плюс едно не прави три. Или прави? Изглеждаше, че смъртта на Стърлинг Харпър не принадлежи към същото уравнение като убийствата на брат й и Берил. Но ако принадлежеше?
— Каза ми, че госпожица Харпър била вън от града в нощта на убийството на Берил — попитах Марино. — Научи ли нещо повече?
— Не.
— Смяташ ли, че е шофирала, където и да е ходила?
— Не. Единствената кола, която Харпърови са имали, е белият ролс-ройс, а брат й го е карал в нощта на убийството.
— Откъде знаеш?
— Разпитах в таверна „Кълпепър“ — отговори той. — Харпър е отишъл там по обичайното си време в онази вечер. Пристигнал към пет както винаги и си тръгнал към шест и половина.