— Добре, Ал. Защо искаше да ме видиш? Ако имаш някаква информация — защо не говориш с лейтенант Марино?
Той се изчерви и с неудобство втренчи поглед в ръцете си.
— Това, което искам да ви кажа, всъщност не принадлежи към категорията „полицейска информация“. Смятах, че ще ме разберете.
— Защо сте мислили така? Не ме познавате — отговорих.
— Вие сте се погрижили за Берил. А като правило, жените са по-чувствителни и състрадателни от мъжете.
Може и да беше толкова просто. А може и Хънт да е дошъл, защото е смятал, че аз няма да го унижа. Сега седеше и не откъсваше поглед от мен. Тъжен, нещастен, наранен поглед на човек, който се намира на ръба на паниката. Той запита:
— Доктор Скарпета, случвало ли ви се е някога да знаете нещо със сигурност, макар и да нямате доказателства, които да подкрепят вярата ви?
— Не съм ясновидка, ако това ви интересува — отговорих.
— Държите се като учен.
— Аз съм учен.
— Но сте имали подобно чувство — настоя той с отчаяни очи. — Знаете какво имам предвид, нали?
— Да — казах. — Мисля, че знам какво имаш предвид, Ал.
Младежът изглеждаше облекчен и си пое дълбоко дъх.
— Аз знам разни неща, доктор Скарпета. Знам кой е убил Берил.
Въобще не реагирах.
— Познавам го, знам какво мисли, чувства, защо го е извършил — емоционално каза той. — Ако ви кажа, ще ми обещаете ли да се отнесете сериозно към разказа ми, да се замислите върху него и… ами… не искам да изтичате в полицията. Те не биха разбрали. Съгласна сте, нали?
— Ще се замисля много внимателно над това, което ще ми кажете — отговорих.
Ал се наведе напред. Очите му светеха на фона на измъченото лице, напомнящо за Ел Греко. Инстинктивно преместих дясната си ръка по-близо до джоба. Почувствах твърдата дръжка на пистолета под дланта си.
— Полицаите не разбират — започна той. — Те просто не могат да ме разберат. Например — защо съм напуснал психологията. Това полицаите не могат да си го обяснят. Имах научна степен. И какво? Работех като медицинска сестра, а сега — в автомивка. Наистина не мислите, че полицаите биха разбрали това, нали?
Не отговорих.
— Когато бях малък, си мечтаех да стана психолог, социален работник, дори психиатър. Всичко ми се отдаваше с лекота. Съвсем естествено. Способностите ми ме насочваха натам, такъв трябваше да бъда.
— Но не си — напомних му. — Защо?
— Защото това щеше да ме унищожи. Нямах контрол върху нещата, върху това, което ставаше с мен. Отдавам се изцяло на проблемите на хората, на техните характери и личността ми се задушава, изчезва. Не осъзнавах колко трагично е положението, докато не прекарах известно време в клиниката. За психичноболни престъпници. Това беше част от изследователската ми работа, за дипломата.
Ал ставаше все по-разсеян и объркан.
— Никога няма да забравя Франки. Франки беше параноик шизофреник. Пребил майка си до смърт с дебела тояга. Опознах Франки. Внимателно го преведох през целия му живот, докато стигнахме до онзи зимен следобед. Казах му: „Франки, Франки, какво беше това нещо? Какво натисна копчето? Спомняш ли си какво преминаваше през мислите ти, през нервите ти?“. Той ми отговори, че седял на стола пред огъня както винаги и гледал пламъците, когато те започнали да му нашепват. Да му нашепват ужасни, зловещи неща. Когато майка му влязла, тя го погледнала както винаги, но този път той го видял в очите й. Гласовете станали толкова високи, че той не бил в състояние да мисли, а следващото нещо, което усетил, било, че целият е мокър и лепкав, а майка му вече нямала лице. Дошъл в съзнание, когато гласовете утихнали. Много нощи след това не можех да спя. Винаги, когато затворех очи, виждах Франки да плаче, облян в кръвта на майка си. Разбирах го. Разбирах това, което е извършил. С когото и да говорех, чиято история да чуех, всичко ми се отразяваше по този начин.
Седях спокойно, изключила въображението си. Опитвах се да бъда само лекар и учен. Попитах го:
— Някога искал ли си да убиеш някого, Ал?
— Всеки го е искал в даден момент — отговори той, когато срещна погледа ми.
— Всеки? Наистина ли мислиш така?
— Да. Всеки човек има подобно желание. Абсолютно.
— Кого си искал да убиеш? — запитах.
— Не притежавам пистолет или някакво друго опасно оръжие — каза Ал. — Защото не искам да имам възможността някога да се поддам на внезапен импулс. Веднъж да си представиш, че правиш нещо, да се свържеш с механизма на деянието, и вратата е открехната. Може да стане. Всъщност всяко зловещо събитие, което се случва по света, първо се е зародило в мислите. Не сме добри или лоши, едното или другото. — Гласът му трепереше. — Дори класифицираните като луди имат собствени причини за това, което са извършили.