— Каква е причината за случилото се с Берил? — попитах.
Мислите ми бяха точно и ясно изказани. И все пак почувствах гадене, когато си представих черните петна по стените, прободните рани по гърдите й, книгите й, подредени по рафтовете, които безмълвно чакаха да бъдат прочетени.
— Човекът, който го е направил, я е обичал — каза Хънт.
— Доста жесток начин, за да го покаже, не мислиш ли?
— Любовта може да бъде жестока.
— Ти обичаше ли я?
— Ние много си приличахме.
— В какъв смисъл?
— Аутсайдери. — Той отново започна да изучава ръцете си. — Самотни, чувствителни и неразбрани. Това я правеше дистанцирана, внимателна и недостижима. Не знам нищо за нея — имам предвид, никой никога нищо не ми е разказвал. Но усещах човешкото същество у нея. Усещах, че тя знае твърде добре коя е и колко струва. Но беше дълбоко огорчена заради цената, която трябваше да плати за това, че е различна. Беше наранена. Не знам от какво. Нещо я беше наранило. Това ме накара да се тревожа за нея. Исках да се сближим, защото знаех, че мога да я разбера.
— Защо не опита да се сближиш с нея?
— Обстоятелствата не бяха подходящи. Може би, ако я бях срещнал някъде другаде…
— Разкажи ми за човека, който се отнесе така с нея, Ал. Той би ли се сближил с нея при подходящи обстоятелства?
— Не.
— Не?
— Не е можело да има подходящи обстоятелства, защото той е непълноценен и го знае — каза Хънт.
Внезапната му промяна беше смущаваща. Сега той пое ролята на психолога. Гласът му беше по-спокоен. Концентрираше се усилено, здраво притиснал ръце в скута си. Заговори:
— Той има твърде лошо мнение за себе си и не може да изразява чувствата си по разумен начин. Привличането се превръща в мания, любовта става патологична. Когато обича, той трябва да притежава, защото се чувства несигурен и уплашен. Когато на тайната му любов не е отговорено, манията му се разраства още повече. Той се фокусира върху нея до такава степен, че способностите му да реагира и функционира нормално намаляват съвсем. Също както Франки е чувал гласове. Нещо го подтиква. Той вече няма контрол.
— Интелигентен ли е? — попитах.
— Сравнително.
— Образование?
— Проблемите му са такива, че той не може да функционира според интелектуалните си способности.
— Защо точно нея? Защо е избрал Берил Мадисън?
— Тя е имала свободата и славата, които му липсват — отговори Хънт със стъклен поглед. — Той смята, че си пада по нея, но не е само това. Той иска да притежава качествата, които му липсват. Иска да притежава и нея. В известен смисъл иска да се превърне в нея.
— Значи според теб той е знаел, че Берил е писателка?
— Доста малко неща могат да се пазят в тайна от него. По един или друг начин е разбрал за работата й. Знаел е толкова много за нея, че когато тя е започнала да го осъзнава, се е почувствала ужасно уплашена и изтормозена.
— Разкажи ми за онази нощ — помолих го. — Какво се е случило в нощта, когато е умряла, Ал?
— Знам само това, което прочетох във вестниците.
— До какъв извод стигна от писаното по вестниците?
— Била е вкъщи — започна той. — Ставало е късно, когато той се е появил пред вратата й. Най-вероятно тя го е пуснала вътре. По някое време преди полунощ той е напуснал къщата й и алармената система е заработила. Била е намушкана до смърт. Има следи от сексуално насилие. Това прочетох.
— Имаш ли някаква теория за начина, по който всичко се е случило? — попитах директно. — Размишления върху това, което си прочел?
Той се размърда в стола си, маниерите му отново се промениха. Очите му изглеждаха искрящи от обзелите го силни емоции. Долната му устна затрепери.
— Виждам сцени — каза той.
— Какви?
— Неща, които не бих искал да разкажа на полицаите.
— Аз не съм полицай.
— Те не биха разбрали. Нещата, които виждам и чувам, без да има причина да ги знам. Като Франки. — Хънт преглътна сълзите си. — И като другите. Виждам какво е станало и го разбирам, макар никой да не ми е съобщавал подробностите. Но човек невинаги има нужда от детайли. Нито пък може да се добере до тях в повечето случаи. Знаете защо е така, нали?