— Не съм сигурна…
— Защото хората като Франки също не знаят подробностите. Това прилича на инцидент, който не можеш да си спомниш. Яснотата се завръща изведнъж. Все едно си се събудил от лош сън и се озоваваш вторачен в развалините. Майката, която вече няма лице. Или Берил, мъртва и окървавена. Франкитата се събуждат по време на бягството си или когато ченге, което не си спомнят да са викали, спре колата си пред къщата.
— Да не би да ми казваш, че убиецът на Берил не помни какво точно е извършил? — запитах внимателно.
Ал кимна.
— Напълно сигурен ли си?
— И най-способният психиатър би могъл да го разпитва в продължение на милион години и никога няма да получи точен отговор — каза Хънт. — Истината никога няма да бъде узната. Тя трябва да бъде пресъздадена и доколкото е възможно — разтълкувана.
— Ти точно това си направил. Пресъздал и разтълкувал.
Ал облиза долната си устна. Дишането му беше затруднено.
— Искате ли да ви кажа какво виждам?
— Да — отговорих.
— От първия му контакт с нея е изтекло доста време — започна той. — Тя не е знаела за съществуването му, макар да е възможно да го е виждала някъде в миналото, без да му е обърнала внимание. Безсилието и манията му са го довели на прага й. Нещо го е възбудило, накарало го е да изпита непреодолима нужда да застане срещу нея.
— Какво? — попитах. — Какво го е възбудило?
— Не знам.
— Какво е чувствал, когато е решил да тръгне след нея?
Хънт затвори очи и каза:
— Гняв. Гняв, причинен от неспособността му да направи нещата такива, каквито иска.
— Гняв, защото не е можел да има връзка с Берил?
Все още със затворени очи Ал бавно завъртя глава и каза:
— Не. Вероятно това е било най-близо до повърхността. Но корените са много по-дълбоки. Гняв, защото още от самото начало нито едно от желанията му не се е изпълнявало.
— Още от дете?
— Да.
— Бил ли е тормозен?
— Емоционално — отговори Хънт.
— От кого?
— От майка си. Когато е убил Берил, той всъщност е убил майка си.
— Учил ли си криминална психология, Ал? Четеш ли подобни неща?
Той отвори очи и се втренчи в мен, като че ли не беше чул въпроса ми. Продължи с много чувство:
— Трябва да разберете колко пъти си е представял този момент. Не е бил импулсивен. Искам да кажа, че не е отишъл в къщата й набързо, без подготовка. Денят може да е избран импулсивно, но методът е бил планиран най-щателно. Той в никакъв случай не е можел да си позволи тя да се стресне и да му откаже достъп до дома си. Би могла да се обади в полицията, да даде описанието му. И дори да не го арестуват, маската му ще бъде свалена и никога повече не би могъл да се доближи до нея. Създал е план, гарантиран да не се провали, нещо, което е приспало подозренията й. Когато в онази нощ се е появил на вратата й, той е изглеждал абсолютно безопасен, човек, на когото можеш да се довериш. Затова тя го е пуснала да влезе.
Представих си мъжа във фоайето на Берил, но не виждах лицето или цвета на косата му. Просто неясна фигура, придружена от блясъка на ножа, който той й показва, преди да я убие.
— В този момент е започнал провалът му — продължи Хънт. — Той не си спомня какво точно се е случило. Паниката и ужасът й не са му приятни. Не е обмислил напълно тази част от ритуала. Когато тя се затичва, за да избяга от него, и той вижда паниката в очите й, той осъзнава напълно, че тя го отхвърля. Осъзнава ужасните неща, които върши, и изразява гнева към себе си като гняв, насочен към нея. Ярост. Бързо губи контрол над себе си и се превръща в най-низкото създание. Убиец. Унищожител. Безумен звяр, който реже, разкъсва и причинява болка. Писъците и кръвта й са непоносими за него. Той унищожава прекрасното същество, което е боготворил толкова дълго време, но не може да понесе гледката на развалините.
Хънт ме погледна изтощено. Лицето му изглеждаше съсипано от силната емоция.
— Можете ли да разберете това, доктор Скарпета?
— Слушам внимателно — беше единственото, което успях да кажа.
— Той е във всеки от нас.
— Чувства ли разкаяние, Ал?
— Това е далеч от него — каза Хънт. — Не смятам, че се чувства доволен от извършеното или дори че напълно осъзнава какво е извършил. Чувствата му са объркани. В мислите си той няма да я остави да умре. Той мечтае за нея, преживява отново контактите си с нея, въобразява си, че връзката му с нея е била най-дълбоката, най-силната, защото е мислела за него, докато си е поемала дъх за последен път, а това е върховната близост с друго човешко същество. Във фантазиите си той си представя как тя мисли за него и след смъртта си. Но рационалната част от него е незадоволена и разстроена. Никой не може да принадлежи напълно на друг човек и той започва сега да го разбира.