— Какво искаш да кажеш? — попитах.
— Деянието му не може да произведе желания ефект — отговори Хънт. — Той е несигурен в близостта им точно както никога не е бил сигурен в близостта с майка си. Отново недоверието. А и сега вижда други хора, които имат по-реална връзка с Берил от него.
— Кой например?
— Полицията. — Очите му се фокусираха върху мен. — И вие.
— Защото разследваме убийството й? — запитах и усетих ледена тръпка да преминава по гръбнака ми.
— Да.
— Защото тя е станала занимание за нас и връзката ни с нея е по-явна от неговата?
— Да.
— Накъде води това? — попитах.
— Кери Харпър е мъртъв.
— Той ли уби Харпър?
— Да.
— Защо? — Нервно запалих цигара.
— Извършеното с Берил е любов — отговори Ал. — Извършеното с Харпър е омраза. Сега той чувства омраза. Всеки, свързан с Берил, е в опасност. Това исках да обясня на лейтенант Марино, на полицията. Но знаех, че няма да свърши работа. Той… те… те просто ще си помислят, че ми се е разхлопала някоя дъска.
— Кой е той? — попитах. — Кой уби Берил?
Ал Хънт се премести на края на канапето и разтри очите си. Когато ме погледна, бузите му бяха покрити с червени петна.
— Джим Джим — прошепна той.
— Джим Джим? — повторих озадачено.
— Не знам. — Гласът му се пречупи. — Продължавам да чувам това име в ума си, чувам го, чувам го…
Седях адски кротко.
— Толкова отдавна бях в болницата „Валхала“ — каза той.
— Криминалното отделение? — не можах да се сдържа. — Този Джим Джим беше ли пациент, докато ти се намираше в болницата?
— Не съм сигурен. — Чувствата се трупаха в гласа му като гръмотевични облаци. — Чувам името му и виждам това място. Мислите ми се връщат към мрачните спомени. Като че ли ме поглъща някакво течение. Беше толкова отдавна. Много неща вече са се изтрили. Джим Джим. Джим Джим. Като почукването на дъжда. Звукът не спира. Причинява ми главоболия.
— Кога беше това? — поисках да узная.
— Преди десет години — извика Хънт.
Осъзнах, че не е възможно тогава Хънт да е работил върху научната си степен. Бил е още тийнейджър.
— Ал — казах. — Ти не си правил изследвания в клиниката. Бил си пациент там, нали?
Той закри лицето си с ръце и заплака. Когато най-после си възвърна самоконтрола, отказа да говори повече. Очевидно беше дълбоко разстроен. Промърмори, че закъснява за някаква среща, и почти побягна през вратата. Сърцето ми биеше лудо и не искаше да се успокои. Направих си кафе и се заразхождах из кухнята, като се опитвах да реша какво да предприема. Подскочих, когато иззвъня телефонът.
— Кей Скарпета, моля.
— На телефона.
— Обажда се Джон, от „Амтрак“. Най-после получих информацията, която ви интересуваше, мадам. Да видим сега… Стърлинг Харпър е имала билет за влака на двайсет и седми октомври, с връщане на трийсет и първи. Според документите тя се е намирала във влака, или поне някой с нейния билет е бил там. Искате ли часовете?
— Да, моля — отговорих и отбелязах всичко в бележника си. — Кои са гарите?
— Тръгване от Фредериксбърг, посока Балтимор.
Опитах да се обадя на Марино. Бил някъде из улиците.
Надвечер ми звънна, за да ми съобщи новините си.
— Искаш ли да дойда? — запитах зашеметена.
— Не виждам смисъл — долетя гласът на Марино по линията. — Няма съмнение, че той го е направил. Написал е бележка и я закачил на шортите си. Казва, че съжалява, но не можел да понесе повече. Горе-долу — това е всичко. Няма нищо подозрително на мястото. Вече ще тръгваме. Доктор Коулман е тук — добави той, като че ли да ме успокои, че един от помощниците ми се намира там.
Малко след като Ал Хънт напусна къщата ми, се прибрал в собствения си дом — луксозна къща в колониален стил, където живеел с родителите си. Взел бележник и химикалка от кабинета на баща си. Спуснал се по стълбите към мазето и свалил черния си кожен колан. Оставил обувките и панталона си на пода. По-късно майка му слязла долу, за да сложи прането в пералнята. Намерила единствения си син обесен на една тръба в помещението за пералнята.