Глава 11.
След полунощ започна да вали леден дъжд и до сутринта светът беше като стъклен. В събота си останах вкъщи. Разговорът ми с Ал Хънт непрестанно се появяваше в главата ми, като нарушаваше самотата на личните ми проблеми подобно на топящия се лед под прозореца ми. Чувствах се виновна. Като всеки смъртен, свързан по някакъв начин с нечие самоубийство, глупаво вярвах, че съм можела да направя нещо, за да го предотвратя.
Сковано го прибавих към списъка. Четирима души бяха мъртви. Два от смъртните случаи бяха жестоки, зловещи убийства. Другите два — не, но всичките случаи бяха свързани по някакъв начин. Вероятно чрез едно яркооранжево влакънце. В събота и неделя работих вкъщи, защото служебният кабинет само би ми напомнил, че вече не ръководя нещата, а и ми се струваше, че никой там не се нуждае от мен. Работата си продължаваше и без моето участие. Хората търсеха близостта ми и после умираха. Уважавани колеги като главния прокурор искаха отговори, а аз нищо не можех да им предложа.
Борих се по единствения начин, който знаех. Седях пред компютъра, пишех бележки по случаите и ровех из документацията. Проведох и много телефонни разговори.
Видях Марино чак в понеделник сутрин, когато се срещнахме на гара „Амтрак“ на „Стейпълс милс роуд“. Минахме между два чакащи влака. Мрачният зимен въздух бе затоплен от двигателите и миришеше на бензин. Намерихме си места в задната част на влака и подновихме започнатия на гарата разговор.
— Доктор Мастърсън не беше особено приказлив — казах аз за психиатъра на Хънт, докато внимателно нагласях пазарската чанта, която носех. — Подозирам, че помни Хънт много по-добре, отколкото казва.
Защо винаги ми се падаше място, където облегалката за крака не работеше? Марино се прозя широко и дръпна своята облегалка, която, разбира се, беше в изправност. Не ми предложи да си сменим местата. Ако го беше направил, щях да приема.
— Значи Хънт трябва да е бил осемнайсет, деветнайсетгодишен по времето в лудницата.
— Да. Лекували са го от силна депресия.
— Аха, така и предполагах.
— Това пък какво означава? — попитах.
— Тоя тип хора са вечно в депресия.
— Кой е този „тип“, Марино?
— Ами мога само да ти кажа, че думата „педал“ ми мина през главата на няколко пъти, докато говорех с него.
Думата „педал“ минаваше през главата на Марино винаги когато говореше с човек, който беше по-различен.
Влакът се хлъзна напред безшумно, като напускаща пристанището лодка.
— Ще ми се да беше записала този разговор — продължи Марино, като отново се прозя.
— С доктор Мастърсън?
— Не, с Хънт. Когато се е отбил в колибката ти.
— Беше съвсем незначителен — отговорих с неудобство.
— Не знам. Струва ми се, че проклетият откачалник е знаел адски много. Ужасно ми се иска да беше поживял поне още малко.
Разказаното от Хънт в моята всекидневна би имало значение, ако той беше все още жив и нямаше желязно алиби. Полицията беше преровила къщата на родителите му. Не бяха намерили нищо, което да свързва Хънт с убийствата на Берил Мадисън и Кери Харпър. Освен това Хънт вечерял с родителите си в техния клуб в деня на убийството на Берил, а когато Кери Харпър бил заклан, се намирал с родителите си в операта. Историите бяха проверени. Родителите на Хънт казваха истината.
Раздрусахме се, олюляхме се и потеглихме на север. Свирката на влака виеше тъжно.
— Историята с Берил го е бутнала в пропастта — каза Марино. — Моето мнение е, че се е вживял в ролята на убиеца до такава степен, че е мръднал, и е решил да се самоубие, за да не очисти още някого.
— Струва ми се по-вероятно Берил да е отворила стара рана — отговорих. — Напомнила му е за неспособността му да завързва приятелства.
— Звучи като че ли той и убиецът са замесени от едно и също тесто. И двамата неспособни да осъществят връзка с жена. И двамата загубеняци.
— Хънт не беше престъпник.
— Може да е имал склонност и да не е могъл да живее с тази мисъл — предположи Марино.
— Не знаем кой е убил Берил и Харпър — напомних му. — Не знаем дали е някой като Хънт. Нямаме и идея за мотива. Убиецът може да е просто някой като Джеб Прайс. Или някой, наречен Джим Джим.
— Джим Джим друг път — каза Марино заядливо.
— Смятам, че не можем да си позволим да пропускаме каквото и да е.