— Моля, заповядай. Намери някой Джим Джим, дипломиран в клиника „Валхала“, който в момента работи на половин длъжност като терорист и разнася със себе си оранжеви акрилни влакна, и ми звънни един телефон. — Той се настани удобно на мястото си, затвори очи и измърмори: — Имам нужда от почивка.
— И аз също — казах. — Имам нужда да си почина от теб.
Снощи Бентън Уесли ми се обади, за да поговорим за Хънт. Споменах му къде възнамерявам да отида и защо. Той беше категоричен, че не е разумно да ходя сама. Очевидно си представяше терористи, автоматични оръжия и куршуми „Глейзър“. Настоя Марино да ме придружи, а аз нямаше да имам нищо против, ако това не се бе оказало такова изпитание. За влака в седем без петнайсет не бяха останали никакви билети, затова Марино беше резервирал места за пет без десет. Рискувах да отида в службата в три часа сутринта, за да взема кутията от стиропор, която сега се намираше в чантата ми. Чувствах се изтормозена физически и ужасно ми се спеше. Нямаше нужда някой като Джеб Прайс да ме убива. Моят ангел-пазител Марино щеше да му спести затрудненията.
Другите пътници спяха. Лампите над главите им бяха загасени. Скоро преминахме бавно през Ашланд и се зачудих на хората, които живееха в красивите бели къщи срещу железопътната линия. Прозорците тъмнееха, пред вратите се виждаха пилони за знамена. Минахме покрай заспали витрини — бръснарница, книжарница, банка, после набрахме скорост и завихме покрай колеж „Рандолф-Мейкън“. Футболното му игрище беше замръзнало и в този ранен час на него имаше само няколко шарени шейни. Зад града се виждаха гори и червена глинеста почва. Седях облегната назад, унесена от ритъма на влака. Колкото повече се отдалечавахме от Ричмънд, толкова повече се успокоявах и без да имам намерение да го правя, заспах.
Не сънувах, но спах около час и когато отворих очи, небето беше изсветляло и преминавахме над река Куантико. Водата приличаше на излъскано олово, осветено на места от лодките. Сетих се за Марк. Спомних си за нощта в Ню Йорк и за отдавна отминали времена. Не го бях чувала от последното му загадъчно съобщение, оставено на телефонния ми секретар. Чудех се какво ли прави, а в същото време се страхувах да узная истината.
Марино се надигна и ме погледна с изморени очи. Беше време за закуска и цигара, не задължително в този ред.
Вагон-ресторантът беше пълен със сънливи клиенти, каквито можеха да се видят на всяка автобусна спирка в Америка. Млад мъж дремеше, без да обръща внимание на звуците, идващи от слушалките на уокмена му. Изморена жена държеше заспало бебе. Възрастна двойка играеше карти. Намерихме свободна маса в един ъгъл. Марино отиде да се погрижи за храната, а аз запалих цигара. Единственото положително нещо, което можех да кажа за сандвичите с яйце и шунка, които донесе, беше, че са горещи. Кафето не беше лошо.
Марино разкъса целофана със зъби и погледна към пазарската чанта, която бях оставила на седалката до себе си. В нея се намираше кутията от стиропор, която съдържаше образци от дроба на Стърлинг Харпър, епруветки с кръвта й и стомашното й съдържание, всичко опаковано в сух лед.
— Колко време още няма да се разтопи? — попита той.
— Ще стигнем там съвсем навреме, стига да не се отклоняваме никъде — отговорих.
— Като говорим за време, това е нещото, което за момента имаме дори в излишък. Имаш ли нещо против да ми повториш цялата тази дивотия със сиропа за кашлица? Снощи, когато говореше за това, бях полузаспал.
— Да, точно както си тази сутрин.
— Никога ли не се изморяваш?
— Толкова съм уморена, Марино, че не съм сигурна дали ще оживея.
— Е, по-добре ще е да оживееш. Аз нямам намерение да доставям тия гадости самичък — каза той и се протегна към кафето си.
Започнах да обяснявам внимателно като на лекция:
— Активната съставка в сиропа за кашлица, който намерихме в банята на госпожица Харпър, е декстрометорфан, аналог на кодеина. Той е безвреден, освен ако не погълнеш гигантска доза. Той е ди-изомер на съединение, чието име нищо не ти говори…
— Айде бе! Откъде знаеш, че нищо не ми говори?
— Три-метокси-Н-метилморфинан.
— Права си. Не ми говори абсолютно нищо.
Продължих:
— Има друго лекарство, което е ел-изомер на същото съединение, на което декстрометорфанът е ди-изомер. Този ел-изомер се нарича левометорфан, наркотик, около пет пъти по-силен от морфина. Единствената разлика между двете лекарства може да се установи чрез едно оптическо въртящо се устройство, наречено полариметър. Декстрометорфанът се завърта надясно, а левометорфанът — наляво.