— С други думи, без тая измишльотина не можеш да откриеш разлика между двете лекарства — заключи Марино.
— Не и при рутинните токсикологични тестове — отговорих. — Левометорфанът изглежда като декстрометорфан, защото съставките са едни и същи. Единствената забележима разлика е, че пречупват светлината в противоположни посоки точно както ди-захароза и ел-захароза пречупват светлината в противоположни посоки, макар структурно и двете да са един и същи дизахарид. Ди-захарозата е захарта, която си слагаш в кафето. Ел-захарозата няма хранителна стойност за човека.
— Май не мога да загрея — каза Марино и разтърка очите си. — Как може съединенията да са едновременно еднакви и различни?
— Помисли за тях като за еднояйчни близнаци. Не са един и същи човек, но изглеждат еднакво. Само дето единият е левак, а другият — десняк. Единият е безвреден, другият — достатъчно силен, за да убие. Помогна ли ти?
— Ами, предполагам, да. Та какво количество от този левометорфан й е трябвал на госпожица Харпър, за да се самоубие?
— Смятам, че трийсет милиграма биха свършили работа. Петнайсет двемилиграмови таблетки например — отговорих.
— И какво става после?
— Бързо изпадаш в безсъзнание и умираш.
— Мислиш ли, че е знаела за тая работа с изомерите?
— Възможно е. Знаем, че е била болна от рак. Подозираме, че е искала да прикрие самоубийството си, което обяснява разтопената пластмаса в камината и пепелта от това, което е изгорила, преди да умре. Вероятно е оставила шишенцето от сироп на видно място, за да ни заблуди. След като го бях видяла, не се учудих, че при изследванията й се появи декстрометорфан.
Госпожица Харпър нямаше живи роднини. Ако въобще имаше някакви приятели, то те не бяха много, а и не правеше впечатление на човек, който пътува често. След като научих, че наскоро е пътувала до Балтимор, първото, което ми дойде наум, беше „Джон Хопкинс“ — една от най-добрите ракови болници в света. Едно бързо обаждане потвърди, че Стърлинг Харпър периодично е посещавала болницата за изследвания на кръв и костен мозък — практика, свързана с някакво заболяване, което е пазела в тайна. Парченцата изведнъж се сглобиха в главата ми, когато получих информация за лечението й. Лабораториите в службата ми нямаха полариметър или друг апарат за тестуване за левометорфан. Доктор Исмаил от „Джон Хопкинс“ обеща да ми помогне, ако му занеса необходимите проби.
Нямаше още седем часът, а вече се намирахме в покрайнините. Преминахме покрай гори и блата и изведнъж се появи градът. Между дърветата проблясваше белият мемориал на Джеферсън. Високите служебни сгради бяха толкова близо, че виждах лампите и растенията зад идеално измитите прозорци. После влакът навлезе под земята като къртица и спря на гарата.
Намерихме доктор Исмаил в лабораторията на онкологията. Отворих пазарската чанта и поставих малката кутия на бюрото му.
— Това ли са образците, за които говорихме? — попита той усмихнато.
— Да — отговорих. — Би трябвало да са все още замразени. Дойдохме тук направо от гарата.
— Ако концентратите са добри, ще мога да ви дам отговор след един-два дни.
— Какво точно ще правите с тях? — попита Марино, докато се оглеждаше из лабораторията, която изглеждаше като всяка друга лаборатория, която бях виждала.
— Всъщност е много просто — обясни търпеливо доктор Исмаил. — Първо ще взема проба от стомашното съдържание. Това е най-дългата и досадна част от теста. След като свърша с това, ще сложа пробата в полариметъра, който прилича на телескоп, но има ротаторни лещи. Гледам през стъклото и въртя лещите наляво и надясно. Ако въпросното лекарство е декстрометорфан, то ще пречупи светлината надясно. Точно обратното се отнася за левометорфана.
Той продължи с обяснението, че левометорфанът е много ефективно болкоуспокоително и се предписва почти само на хора, болни от рак. Тъй като лекарството е произведено тук, той имал списък на всички пациенти на клиниката, които го взимат. Целта била да се установи терапевтичният му обхват. Ползата за нас беше, че имаха картон за лечението на госпожица Харпър.
— Тя идваше тук на всеки два месеца за изследване на кръвта и костния мозък. При всяко посещение я снабдявахме с около двеста и петдесет двемилиграмови таблетки — каза доктор Исмаил, като приглаждаше страниците на дебелия дневник. — Да видим… За последен път е идвала на двайсет и осми октомври. Трябва да са й останали поне седемдесет и пет, ако не и сто таблетки.