— Не ги открихме — казах.
— Срамота — погледна ме той с тъмните си тъжни очи. — Тя се справяше толкова добре. Много симпатична жена. Винаги се радвах да видя нея и дъщеря й.
Запитах объркано:
— Дъщеря й?
— Така мисля. Млада дама. Руса…
Марино го прекъсна:
— Тя придружаваше ли госпожица Харпър и последния път — в края на октомври?
Доктор Исмаил се замисли и отговори:
— Не. Не си спомням да съм я видял тогава. Госпожица Харпър беше сама.
— От колко години идваше тя тук? — попитах.
— Ще трябва да извадя картона й. Струва ми се — от няколко. Най-малко две.
— Дъщеря й — младата руса жена — винаги ли идваше с нея?
— Отначало — не толкова често — отговори той. — Но през последната година придружаваше госпожица Харпър при всяко посещение, освен по време на последното през октомври, а май и при предишното. Бях наистина впечатлен. Хубаво е да имаш подкрепата на семейството си, когато си тежко болен.
— Къде отсядаше госпожица Харпър, когато идваше тук? — Челюстните мускули на Марино отново се раздвижиха.
— Повечето ни пациенти отсядат в близките хотели. Но госпожица Харпър харесваше пристанището — каза доктор Исмаил.
Реакциите ми бяха забавени от напрежението и липсата на сън.
— Не знаете ли в кой хотел? — настоя Марино.
— Не. Нямам идея…
Изведнъж видях части от думи върху бяла пепел. Прекъснах ги:
— Мога ли да видя телефонния указател?
Петнайсет минути по-късно ние с Марино стояхме на улицата и чакахме такси. Слънцето грееше, но беше доста студено.
— По дяволите — повтори той. — Надявам се да си права.
— Скоро ще разберем — напрегнато отговорих аз.
В телефонния указател беше регистриран хотел „Пристанище Корт“. „Нище Ко“, „нище К“. Все още виждах миниатюрните черни буквички по остатъците от изгорена хартия. Хотелът беше един от най-луксозните в града. Намираше се точно срещу пристанището.
— Ще ти кажа какво не разбирам — продължи Марино. — Защо е цялото това безпокойство? Тя се е самоубила, нали така? Защо толкова се е затруднила да го направи по такъв тайнствен начин? Схващаш ли нещо?
— Тя беше горда жена. Сигурно е гледала на самоубийството като срамно нещо. Вероятно не е искала никой да разбере. Възможно е да е избрала да се самоубие, когато аз се намирам в къщата й.
— Защо?
— Може да не е искала да намерят тялото й след една седмица или повече.
Движението беше ужасно и започвах да се чудя как ще стигнем до пристанището.
— И смяташ, че наистина е знаела за тая работа с изомерите?
— Така мисля — отговорих.
— Какво те кара да го мислиш?
— Защото е искала достойна смърт, Марино. Възможно е да е планирала самоубийството си от дълго време. Да е смятала да го извърши, ако левкемията й се изостри и тя не може повече да понася страданието и това, че кара и околните да страдат. Левометорфанът е страхотен избор. В повечето случаи дори нямаше да бъде открит, особено при положение че в дома й сме намерили сироп за кашлица.
— А стига бе — изсумтя той.
Слава богу, най-после едно такси ни забеляза и се отправи към нас.
— Впечатлен съм. Наистина съм адски впечатлен.
— Това е трагедия, Марино.
— Не знам. — Той разпечата пакетче дъвка и започна да дъвче ожесточено. — И аз не бих искал да съм проснат в някое болнично легло, с маркучи в носа си. Сигурно бих разсъждавал като нея.
— Тя не се самоуби заради рака.
— Знам. Но е свързано. Трябва да е. Тя вече не е за този свят така или иначе. После очистват Берил. След това и брат й. — Той сви рамене. — Защо да живее?
Качихме се в таксито и дадохме адреса на шофьора. Десет минути пътувахме в мълчание. После таксито намали и внимателно премина под тясна арка, водеща към двор с много цветни лехи и малки дръвчета. Портиер, издокаран с фрак и цилиндър, се появи до лакътя ми и ме ескортира до великолепното фоайе, обзаведено в розово и кремаво. Всичко беше ново и чисто, излъскано до блясък. По мебелите бяха подредени свежи цветя. Елегантните членове на хотелския персонал се движеха почти незабележимо наоколо, готови веднага да окажат помощ на някой от клиентите.
Въведоха ни в прекрасен кабинет, където добре облечен управител говореше по телефона. Т. М. Бланд, както гласеше месинговата табелка на бюрото му, погледна към нас и бързо приключи разговора си. Марино не загуби дълго време в обяснения какво точно искаме.