Слабата лампа над вратата осветяваше тъмната морава и хвърляше зловещи сенки към черните дървета в края на двора ми. Тухлената тераса беше гола. Не видях нищо на стъпалата. Поставих ръка на бравата и няколко секунди стоях адски тихо. Докато отключвах, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне.
Нещо подраскваше едва доловимо по дървената врата и когато видях какво е закачено от външната страна на бравата, затръшнах вратата толкова силно, че прозорците се разлюляха.
Марино звучеше като че ли го вдигам от сън.
— Ела веднага тук! — извиках в слушалката и усетих, че гласът ми е повишен с около една октава.
— Стой спокойно — твърдо каза той. — Не отваряй вратата на никого, докато не дойда. Разбра ли? Тръгвам.
Четири патрулни коли бяха паркирани пред къщата ми. В тъмнината полицаите претърсваха храстите и горичките наоколо, като си светеха с мощни фенери.
— Криминалният отдел е на път — каза Марино и остави радиостанцията на кухненската ми маса. — Съмнявам се, че оня кретен е все още наоколо, но искам да съм абсолютно сигурен, преди да опразним мястото.
За първи път виждах Марино в джинси. Можеше да изглежда дори стилен, ако не бяха белите спортни чорапи и черните обувки, а и сивата му фланелка беше един номер по-малка. Ароматът на свежо кафе изпълни кухнята. Правех гигантско количество, достатъчно за половината квартал. Очите ми се стрелкаха наоколо, търсейки още някаква работа, с която да се заема.
— Разкажи ми го пак, много бавно — каза Марино, докато палеше цигара.
— Слушах съобщенията от телефонния секретар — повторих. — Стигнах до последното. Беше този глас — млад мъж, бял. Ще трябва и ти самият да го чуеш. Каза нещо за косата ми. Искаше да знае дали я изрусявам.
Очите на Марино недискретно се спряха на корените ми.
— После каза, че ми е оставил малък подарък на задната врата. Слязох тук, погледнах през прозореца, но не видях нищо. Не знам какво очаквах. Вероятно нещо противно, опаковано в хубава кутия като подарък. Отворих вратата и чух нещо да драска по нея. То беше закачено от външната страна на бравата.
В найлоновия плик за улики в средата на масата имаше необичаен златен медальон, закачен на дебел златен ланец.
— Сигурен ли си, че Харпър е носил точно това в кръчмата? — попитах отново.
— Да — отговори Марино с намръщено лице. — Няма съмнение. Няма съмнение и къде се е намирало проклетото нещо през цялото време. Смахнатият го е взел от трупа на Харпър и сега го получаваш като ранен коледен подарък. Изглежда, нашето приятелче си е паднало по теб.
— О, моля те — нервно казах аз.
— Хей, аз го приемам съвсем сериозно, ясно? — Той не се усмихваше, когато придърпа към себе си плика и прегледа внимателно колието. — Забеляза ли, че закопчалката е изкривена, а също и малката халкичка накрая? Изглежда, са се счупили, когато го е дръпнал от врата на Харпър. После вероятно ги е поправил с малки клещи. Може би го е носил. Мамка му! Откри ли рани от верижката по врата на Харпър?
— Нямаше много останало от врата му — отговорих тъпо.
— Виждала ли си някога преди подобен медальон?
— Не.
Беше герб от осемнайсеткаратово злато. На него нямаше гравирано нищо, освен годината — 1906 — на гърба.
— Съдейки по четирите бижутерски печата на гърба, мога да кажа, че е английски. Печатите са универсален код, посочващ кога е направен медальонът, от кого и къде. Всеки бижутер би могъл да го преведе. Знам само, че не е италиански…
— Док…
— Щеше да има седемстотин и петдесет, гравирано на гърба, за да покаже, че златото е осемнайсет карата, или петстотин за четиринайсет карата…
— Док…
— Имам един бижутер консултант в „Шварцчайлдс“…
— Хей — каза Марино високо. — Това е без значение, разбираш ли?
Усетих се, че бърборя като истерична старица.
— Шибаното родословно дърво на всеки, носил медальона, няма да ни каже най-важното нещо — името на психопата, който го е закачил на вратата ти. — Погледът му се смекчи и той снижи гласа си: — Какво имаш за пиене в колибката си? Бренди. Имаш ли бренди?
— Ти си на работа.
— Не за мен — засмя се той. — За теб. Иди си сипи ето толкова. — Марино докосна палеца си до второто кокалче на показалеца, отбелязвайки около четири сантиметра. — После ще говорим.