Срещата ми с главния прокурор за закуска беше след по-малко от час. Щях да закъснея, ако не успеех да събера достатъчно смелост да изляза от предната врата и да се придвижа двайсет метра до тротоара, за да се кача в колата. Огледах шубраците и дряновите дървета в края на ливадата, като внимателно преценявах силуетите им на фона на започващото да просветлява небе. Луната избледняваше, тревата изглеждаше сребърна от сланата.
Как беше стигнал той до къщите им, до моята къща? Трябва да има някакъв транспорт. Не бяхме мислили достатъчно по въпроса за придвижването на убиеца. Типът превозно средство е част от криминалния профил, както възрастта и расата. А никой не коментираше това, дори Уесли. Гледах към празната улица и се чудех защо. А мрачното държане на Уесли в Куантико все още ме притесняваше.
Споделих загрижеността си с Етридж, докато закусвахме.
— Може би просто има неща, които Уесли е решил да не ти казва — предположи той.
— Винаги в миналото е бил откровен с мен.
— Хората от Бюрото са доста дискретни, Кей.
— Уесли се занимава с профили — отговорих. — Винаги е бил щедър откъм теории и мнения. А по този въпрос не говори. Едва обръща внимание на тези случаи. Променил се е. Изгубил е чувството си за хумор, почти не ме поглежда в очите. Странно е и е ужасно изнервящо.
Поех си дълбоко дъх. После Етридж каза:
— Все още се чувстваш изолирана, нали, Кей?
— Да, Том.
— И малко параноична.
— Това също.
— Имаш ли ми доверие, Кей? Вярваш ли, че съм на твоя страна и мисля за интересите ти?
Кимнах и отново дълбоко поех дъх.
Говорехме си тихо в ресторанта на хотел „Капитол“, любимо място на политици и плутократи. Три маси по-нататък седеше сенаторът Партин, добре познатото му лице беше по-набръчкано, отколкото го помнех. Говореше сериозно с един младеж, когото бях виждала някъде преди.
— Повечето от нас се чувстват изолирани през подобни тежки времена. Чувстваме се самотни в джунглата. — Очите на Етридж ме гледаха мило от натъженото лице.
— Аз съм сама в джунглата — казах. — Чувствам го, защото е истина.
— Разбирам защо Уесли се тревожи.
— Естествено.
— Това, което ме тревожи в теб, Кей, е, че базираш теориите си на интуицията, на инстинкта. Понякога това може да е доста опасно.
— Понякога — да. Но може да стане доста опасно и когато хората прекалено усложняват нещата. Убийството обикновено е потискащо просто.
— Невинаги.
— Почти винаги, Том.
— Мислиш ли, че машинациите на Спаракино са свързани с тези смъртни случаи? — попита главният прокурор.
— Струва ми се, че ще сгрешим, ако приемем това за истина, колкото и да ни улеснява. Неговите действия и тези на убиеца са като два влака, пътуващи по успоредни линии. И двата са опасни, дори смъртоносни. Но не са еднакви. Не са свързани. Не са движени от една и съща сила.
— Значи не смяташ, че липсващият ръкопис е замесен?
— Не знам.
— И не се приближаваш до отговора?
Разпитът ме накара да се почувствам като ученик, който не е написал домашното си. Искаше ми се да не ме беше питал.
— Не, Том — признах. — Нямам дори идея къде е.
— Възможно ли е Стърлинг Харпър да го е изгорила, преди да умре?
— Не вярвам. Лаборантът прегледа всички овъглени остатъци от хартия. Определи ги като хартия от парцали, която е доста скъпа и висококачествена. От типа, който използват адвокатите за официални документи. Не е много вероятно някой да пише чернова на подобна хартия. Смятам, че госпожица Харпър е изгорила писма и лични документи.
— Писма от Берил Мадисън?
— Не можем да отхвърлим тази възможност — отговорих аз, макар почти да я бях изключила за себе си.
— Или писма на Кери Харпър?
— В къщата открихме солидна колекция от негови документи — казах. — Няма улики, че наскоро са преглеждани или въобще пипани.
— Ако писмата са били от Берил Мадисън, защо госпожица Харпър ги е изгорила?
— Не знам — отговорих и усетих, че Етридж отново мисли за стария си враг Спаракино.
Спаракино беше пристъпил към действия светкавично. Видях иска за делото — трийсет и три страници. Искаше да съди мен, полицията и губернатора. Последния път, когато се обадих на Роуз, тя ме уведоми, че от ръкописа се интересували хората от списание „Пийпъл“, а един от фотографите им снимаше онзи ден сградата ми, в която му беше отказан достъп. Ставах известна. Също така се превръщах и в експерт по отказването на коментари и в това да се правя на незабележима.