— Смяташ, че имаме работа с психопат, нали? — рязко запита Етридж.
Въпреки оранжевите акрилни влакна, свързани с похитители на самолети, точно това мислех и му го казах.
Той погледна към полуизядената си порция и когато повдигна очи, се изненадах от това, което видях в тях. Тъга, разочарование. Ужасно нежелание.
— Кей — започна той, — не ми е лесно да ти кажа това.
Взех си една бисквита.
— Трябва да знаеш. Без значение е какво всъщност става и защо, без значение какво е мнението ти по въпроса, но трябва да го чуеш.
Реших, че ще е по-добре да пуша, отколкото да ям и извадих цигарите си.
— Имам една връзка. Достатъчно е да се каже, че е посветен в дейностите на Министерството на правосъдието…
— Става дума за Спаракино — прекъснах го.
— Не. За Марк Джеймс.
Нямаше да се шашна повече, ако главният прокурор ме беше напсувал. Попитах:
— Какво за Марк?
— Чудя се дали не трябва аз да те попитам, Кей.
— Какво точно искаш да кажеш?
— Преди няколко седмици са ви видели заедно в Ню Йорк. В „Галагър“.
Последва неловка пауза. После той се изкашля и добави нелогично:
— Не съм ходил там от години.
Втренчих се в дима от цигарата ми.
— Доколкото си спомням, храната там е чудесна…
— Престани, Том — казах кротко.
— Там ходят много сърдечни ирландци, които не се сдържат в пиенето или закачките…
— Престани, дявол да го вземе — извиках високо.
Сенаторът Партин погледна към нашата маса с любопитни очи, като спря поглед първо на Етридж и после на мен. Келнерът изведнъж се появи и наля още кафе по чашите ни с въпроса дали не се нуждаем от още нещо. Обля ме неприятна горещина.
— Не ме будалкай, Том. Кой ме е видял?
Той пренебрегна въпроса ми.
— Важното е не това, а откъде се познаваш с него?
— Познавам го от много отдавна.
— Това не е отговор.
— От университета.
— Близки ли бяхте?
— Да.
— Любовници?
— Господи, Том!
— Съжалявам, Кей. Важно е.
Етридж попи устни със салфетката и взе чашата си с кафе. Очите му оглеждаха разсеяно ресторанта. Личеше си, че му е доста трудно.
— Знам, че сте прекарали заедно по-голямата част от нощта в Ню Йорк. В „Омни“.
Бузите ми горяха.
— Твоят личен живот не ме интересува, Кей. Съмнявам се, че и някой друг се интересува от него. Освен в този случай. Разбери, ужасно съжалявам. — Той прочисти гърлото си и отново погледна към мен. — По дяволите! Приятелят на Марк — Спаракино — е разследван от Министерството на правосъдието…
— Приятелят му?
— Сериозно е, Кей — продължи Етридж. — Не знам какъв е бил Марк Джеймс в университета, но знам какъв човек е станал впоследствие. Познавам досието му. След като са ви видели заедно, аз проведох малко разследване. Той е имал сериозни неприятности в Талахаси преди седем години. Рекет. Измама. Престъпления, за които е бил осъден и заради които е прекарал известно време в затвора. След всичко това се е свързал със Спаракино, за когото подозираме, че е замесен с организираната престъпност.
Стори ми се, че нещо притиска сърцето ми и изцежда цялата кръв от него. Сигурно съм пребледняла, защото Етридж бързо ми подаде чаша вода и търпеливо изчака да се овладея. Но когато срещнах погледа му, той започна зловещото си обвинение оттам, където го беше прекъснал.
— Марк никога не е работил за „Орндорф и Бъргър“, Кей. Във фирмата дори не са чували за него. И това не ме изненадва. Марк Джеймс няма право да практикува като адвокат. Изглежда, той просто е личен помощник на Спаракино.
— Спаракино работи ли за „Орндорф и Бъргър“? — успях да попитам.
— Той е техният адвокат за развлекателния бизнес. Това е истина — отговори той.
Не казах нищо. Мъчех се да сдържа сълзите си.
— Стой далеч от него, Кей — каза Етридж, като нескопосано се опита гласът му да прозвучи нежно. — За бога, прекрати тази връзка. Каквото и да има между вас, сложи край.
— Няма нищо между нас — отговорих разтреперано.