— Кога за последен път осъществихте контакт?
— Преди няколко седмици. Той се обади. Говорихме не повече от трийсет секунди.
Той кимна, като че ли го беше очаквал.
— Животът на параноика. Един от отровните плодове на престъпната дейност. Съмнявам се, че Марк Джеймс си пада по дълги телефонни разговори. Също така се съмнявам, че ще се приближи до теб, освен ако не иска нещо. Кажи ми как се получи така, че се озова с него в Ню Йорк.
— Той искаше да ме види. Искаше да ме предупреди за Спаракино. — Замислих се, после добавих засрамено: — Поне това ми каза.
— И предупреди ли те за него?
— Да.
— Какво каза?
— Същите неща, които и ти спомена за Спаракино.
— Защо Марк ти ги разказа?
— Каза, че искал да ме предпази.
— Вярваш ли на това?
— Вече не знам какво, по дяволите, да вярвам.
— Влюбена ли си в него?
Втренчих се безмълвно в главния прокурор, с ледени като камък очи. Той каза много кротко:
— Трябва да знам до каква степен си уязвима. Моля те, не мисли, че тази работа ми е приятна, Кей.
— Моля те, не мисли, че на мен ми е забавно, Том — отговорих с рязък глас.
Етридж махна салфетката от скута си и я сгъна грижливо, преди да я постави под чинията си.
— Имам причини да се страхувам — каза той толкова тихо, че трябваше да се наведа, за да го чуя, — че Марк Джеймс може ужасно да ти навреди, Кей. Имаме причина да подозираме, че той стои зад взлома в офиса ти…
— Каква причина? — прекъснах го с повишен тон. — За какво говориш? Какво доказа… — Думите заседнаха на гърлото ми, когато видях, че сенаторът Партин и младият му компаньон изведнъж са се появили до масата ни.
Не ги бях забелязала да стават и да тръгват към нас. По изражението на лицата им отсъдих, че са осъзнали, че прекъсват доста напрегнат разговор.
— Джо, радвам се да те видя. — Етридж бутна назад стола си. — Познаваш главния съдебен лекар, доктор Скарпета, нали?
— Разбира се, разбира се. Как сте, доктор Скарпета? — Сенаторът се ръкува с мен усмихнато. — Това е синът ми — Скот.
Забелязах, че Скот не беше наследил грубите, доста недодялани черти на баща си и масивната му, склонна към надебеляване фигура. Младежът беше невероятно хубав, висок, с прекрасна фигура. Финото му лице беше обрамчено от великолепна черна коса. Беше двайсетинагодишен, с кротко безочие в погледа, което ме притесни. Сърдечният разговор не намали смущението ми, нито пък се почувствах по-добре, когато баща и син най-после ни оставиха.
— Виждала съм го някъде преди — казах на Етридж, след като келнерът доля чашите ни.
— Кого? Джон?
— Не, не. Разбира се, че съм виждала сенатора преди. Говоря за сина му — Скот. Изглежда ми адски познат.
— Вероятно си го виждала по телевизията — отговори той и тайничко погледна часовника си. — Той е артист или поне се опитва да бъде такъв. Мисля, че имаше няколко дребни ролички в сапунените опери.
— Мили боже — измърморих.
— Може би и една-две филмови роли. Беше известно време в Калифорния. Сега живее в Ню Йорк.
— Не — зашеметено казах аз.
Етридж остави чашата с кафе на масата и ме погледна.
— Откъде е знаел, че тази сутрин ще закусваме тук, Том? — попитах, като се мъчех да овладея гласа си.
Виждах го съвсем ясно пред очите ми. „Галагър“. Самотният младеж, който пиеше бира през няколко маси от мястото, където седяхме ние с Марк.
— Не знам откъде е научил — отговори Етридж с блеснали от тайно задоволство очи. — Достатъчно е да кажем, че не съм изненадан. Младият Партин ме следи от няколко дни.
— Той не е връзката ти от Министерството на правосъдието…
— Мили боже, не.
— Спаракино?
— Така мисля. Би имало повече смисъл, нали, Кей?
— Защо?
Той започна да преглежда сметката, после каза:
— За да се увери, че знае какво става. За да шпионира. За да заплашва. Избери си едно от всичките или целия куп.
Скот Партин ми беше направил впечатление на един от онези самодоволни млади мъже — пример за мрачно великолепие. Спомних си как четеше „Ню Йорк таймс“ и замислено пиеше бирата си. Бях му обърнала внимание само защото е трудно да не забележиш този тип красиви хора, които приличат на идеално аранжирани букети.
Почувствах внезапен импулс да разкажа всичко на Марино, докато се возехме в асансьора в службата ми тази сутрин.
— Сигурна съм — повторих. — Седеше през две маси от нас в „Галагър“.