— И нямаше никой с него?
— Точно така. Четеше и пиеше бира. Мисля, че не вечеряше, но не помня със сигурност — отговорих, докато минавахме през склада, миришещ на прах и мукава.
Разумът и сърцето ми се надбягваха в опит да обяснят още една от лъжите на Марк. Той ми каза, че Спаракино не знае за идването ми в Ню Йорк, че появата му в „Галагър“ е била чисто съвпадение. Не можеше да е вярно. Младият Партин е бил изпратен да ме шпионира, а това можеше да стане само ако Спаракино е знаел, че ще вечерям с Марк.
— Можеш да погледнеш на това и от друг ъгъл — каза Марино, докато вървяхме из прашните коридори на сградата. — Да кажем, че един от начините за припечелване на младия Партин е да шпионира за Спаракино. Може да е бил изпратен по следите на Марк, а не по твоите. Спомни си — Спаракино е препоръчал ресторанта на Марк или поне Марк ти е казал това. Значи Спаракино е знаел, че Марк ще вечеря там онази вечер. Нарежда на Партин да бъде там и да провери с какво се занимава Марк. И Партин изпълнява — седи си самичък и си пие бирата, когато вие двамата влизате. Може по някое време да е отишъл да звънне на Спаракино, да му съобщи клюката. И следващото нещо — Спаракино влиза в ресторанта.
Искаше ми се да го повярвам.
— Просто теоретизирам — добави Марино.
Знаех си, че не мога да повярвам. Истината е, напомних си твърдо, че Марк ме е предал, че той е престъпникът, описан от Етридж.
— Трябва да размислиш над всички възможности — завърши Марино.
— Естествено — промърморих аз.
В следващия тесен коридор спряхме пред метална врата. Намерих ключа и влязохме в стрелбището, където оръжейните специалисти провеждаха тестове върху почти всички оръжия, познати на човечеството. Беше сива, посипана с оловна шлака стая. Едната стена представляваше шкаф, пълен с пистолети и автомати, конфискувани от престъпниците и предадени в лабораторията. Пушките стояха изправени в редица. Отсрещната стена беше от стомана, подсилена в центъра и обезформена от хилядите куршуми, изстреляни през годините. Марино се отправи към ъгъла, където имаше купчина от голи тела на манекени, глави, крака и ръце, които зловещо напомняха на масов гроб в Аушвиц.
— Предпочиташ бяло месо, нали? — попита той и избра торс с телесен цвят.
Не му обърнах внимание. Отворих несесера си и извадих рюгера. Марино продължаваше да рови из пластмасовите крайници. Най-после избра глава с нарисувани очи и кестенява коса. Постави я върху торса и нагласи получената фигура на една кутия до стоманената стена, на около двайсет метра от мен.
— Имаш един пълнител, за да го превърнеш в история — каза той.
Заредих револвера и погледнах към Марино, който вадеше деветмилиметровия си пистолет от джоба. Той прегледа пълнителя, после го постави на мястото му.
— Весела Коледа — каза Марино и ми подаде пистолета със спуснат предпазител.
— Не, благодаря — отговорих колкото се може по-любезно.
— Пет изстрела с пушкалото ти и си вън от бизнеса.
— Ако не уцеля.
— Мамка му, док. Всеки пропуска по няколко. Проблемът с твоя рюгер е, че имаш само няколко.
— Предпочитам няколко добри изстрела с моя. Всичко, което прави твоят пистолет, е да пръска олово.
— Той е много по-мощен.
— Знам. Около четиринайсет килограмометра повече на разстояние двайсет метра. Но аз използвам сребърни куршуми.
— Освен това има и три пъти повече куршуми — добави Марино.
Преди бях стреляла с деветмилиметрови и не ги харесвах. Не бяха точни като моя специален 38. Не бяха толкова безопасни и можеха да засекат. Никога не съм била склонна да заместя качество с количество, а не съществуваше заместител на това да си трениран и способен.
— Достатъчен е само един изстрел — казах аз и поставих слушалките на ушите си.
— Да. Ако е между проклетите му очи.
Подпрях револвера с лявата си ръка и натиснах спусъка няколко пъти. Уцелих манекена веднъж в главата, три пъти в гърдите, а петият куршум одраска лявото му рамо. Всичко стана за секунди. Главата и торсът полетяха нагоре и се строполиха до стоманената стена.
Без да проговори, Марино остави деветмилиметровия пистолет на масата и извади един 357 от презраменния си кобур. Усетих, че съм наранила чувствата му. Не се и съмнявах, че доста се е потрудил да ми намери автоматика. Мислил е, че ще се зарадвам.
— Благодаря ти, Марино — казах.
Той нагласи барабана и бавно вдигна револвера си.