Вратата се отвори широко, а лицето й се оживи.
— Да. Ама разбира се. Чудесно е, че идвате да ме видите. Моля, влезте.
Беше облечена в розов бродиран пеньоар и подходящи за него пантофки. Последвах я в стаята. Тя изключи телевизора и прибра одеялото от канапето, където очевидно беше седяла и гледала вечерните новини.
— Моля, простете ми — казах. — Прекъснах вечерята ви.
— О, не. Просто хапвах малко. Мога ли да ви предложа нещо освежително? — бързо попита тя.
Отклоних поканата учтиво и се настаних, докато тя разтребваше стаята. Сърцето ми се сви от нахлулите спомени за собствената ми баба, която запази чувството си за хумор и доброто си настроение дори на смъртното си легло. Никога няма да забравя посещението й в Маями лятото, преди да умре. Носеше импровизирана пелена, състояща се от мъжки слип и памперс. По едно време безопасната игла, която ги придържаше, се откопча и пелената се смъкна до коленете й насред магазин „Улуърт“, където бяхме отишли на пазар. Побягнахме към тоалетната, като се смеехме толкова силно, че за малко и аз щях да загубя контрол над пикочния си мехур.
— Казват, че може да завали сняг довечера — отбеляза госпожа Мактиг, докато се настаняваше.
— Навън е доста влажно — отговорих разсеяно. — А и е достатъчно студено, за да завали сняг.
— Не вярвам да натрупа все пак.
— Не обичам да шофирам по снега — казах, мъчейки се да се освободя от тежките, неприятни мисли.
— Вероятно ще имаме снежна Коледа тази година. Нали ще е чудесно?
— Разбира се.
Напразно оглеждах стаята за следи от пишеща машина.
— Не мога дори да си спомня последния път, когато имахме бяла Коледа.
Госпожа Мактиг се опитваше да преодолее нервността си, като не спираше да бърбори. Знаеше, че съм дошла при нея по някаква причина, и усещаше, че новините не са добри.
— Съвсем сигурна ли сте, че не желаете нищо? Може би чаша портвайн?
— Не, благодаря — отговорих.
Мълчание.
— Госпожо Мактиг — реших се аз и погледнах несигурните и уязвими като на дете очи. — Чудя се дали бих могла да видя онази снимка отново? Снимката, която ми показахте миналия път?
Тя премигна. Усмивката й беше слаба и бледа като белег.
— Снимката с Берил Мадисън? — добавих.
— Разбира се — отговори старата жена.
Тя се надигна бавно и отиде до бюрото, за да вземе снимката. В движенията й се долавяше умора и тъжно примирение със съдбата. По лицето й се изписа страх или може би объркване, когато я помолих да видя и плика с празния лист хартия в него.
Веднага забелязах, че хартията беше плътна и скъпа, а когато я вдигнах към лампата, видях водния знак на висококачествена хартия, изработена от парцали. Бегло погледнах снимката. Госпожа Мактиг изглеждаше напълно озадачена.
— Съжалявам — казах. — Знам, че се чудите какво, за бога, правя.
Не последва отговор.
— Любопитна съм. Снимката изглежда доста по-стара от плика и хартията.
— Така е — отговори тя, без да сваля от мен уплашения си поглед. — Намерих снимката между документите на Джо и я прибрах в плика, за да се запази.
— Ваш ли е пликът? — попитах колкото се може по-безразлично.
— О, не. — Тя взе сока си и отпи внимателно. — Беше на съпруга ми, но аз му бях избрала хартията. За служебните му писма. След като той почина, запазих само долните, неизписани листа и пликовете. Имам повече, отколкото са ми нужни.
Нямаше друг начин, освен да бъда напълно директна.
— Госпожо Мактиг, съпругът ви имаше ли пишеща машина?
— Да. Подарих я на дъщеря ми. Тя живее във Фолс Чърч. Аз винаги пиша писмата си ръкописно. А и вече не пиша много заради артрита ми.
— Какъв вид беше пишещата машина?
— Ох, боже. Не помня. Май електрическа и сравнително нова — заекна тя. — На всеки няколко години Джо я подменяше. Знаете ли, дори когато се появиха компютрите, той настояваше да води сам кореспонденцията си, както винаги е правил. Бърт — неговият управител — го караше да използва компютър, но Джо държеше на пишещата си машина.
— В офиса или у дома стоеше машината?
— И на двете места. Той често оставаше да работи до късно в домашния си кабинет.
— Той кореспондираше ли си със семейство Харпър?
Госпожа Мактиг беше извадила една хартиена кърпичка от джоба си и я усукваше с пръсти.
— Извинявам се, че ви задавам толкова много въпроси — настоях нежно.