Тя погледна към слабите си, изкривени от артрита ръце и не каза нищо.
— Моля ви — казах кротко. — Важно е. Иначе нямаше да настоявам.
— Става дума за нея, нали? — Тя не искаше да погледне към мен.
— Стърлинг Харпър.
— Да.
— Моля ви, разкажете ми, госпожо Мактиг.
— Беше великолепна. Толкова грациозна. Прекрасна дама.
— Съпругът ви пишеше ли си с нея? — попитах.
— О, да. Сигурна съм.
— Какво ви кара да мислите така?
— Заварих го един-два пъти да пише писма. Винаги ми отговаряше, че били служебни.
Не казах нищо.
— Да. Моят Джо. — Тя се усмихна невесело. — Такъв женкар. Винаги целуваше ръце и караше жените да се чувстват като принцеси.
— Госпожица Харпър също ли му пишеше? — запитах колебливо, защото не исках да разчоплям старата рана.
— Поне аз не знам да е имало такова нещо.
— Той й е пишел, но тя не е отвръщала на писмата му?
— Джо си падаше по писането на писма. Казваше, че някой ден трябвало да напише книга. Вечно четеше нещо.
— Разбирам защо толкова се е радвал на дружбата си с Кери Харпър — отбелязах.
— Доста често, когато беше затормозен от нещо, господин Харпър се обаждаше у дома. Предполагам, подходящият термин е „блокиране на вдъхновението“. Обаждаше се на Джо и си говореха за най-различни неща. Литература и какво ли не.
Кърпичката беше станала почти на прах в скута й.
— Любимият писател на Джо беше Фокнър, ако можете да си го представите. Много харесваше и Хемингуей и Достоевски. Когато ме ухажваше, живеех в Арлингтън, а той — тук. Пишеше ми най-прекрасните писма, които можете да си представите.
Писма като онези, които е започнал да пише на закъснялата любов в живота си, помислих си. Писмата, писани на прекрасната, неомъжена Стърлинг Харпър, които тя беше изгорила, преди да се самоубие, защото не е искала да разбие сърцето на самотната вдовица.
— Значи сте намерили писмата? — глухо запита тя.
— Писма до нея?
— Да. Неговите писма.
— Не. — Това вероятно беше една от най-милостивите лъжи, които съм изричала някога. — Не намерихме нищо такова, госпожо Мактиг. Полицаите не откриха никаква кореспонденция от съпруга ви между личните вещи на Харпър, нямаше от пликовете и служебните листа на мъжа ви и нищичко от интимно естество, адресирано до Стърлинг Харпър.
Лицето й светна, когато чу желания отговор.
— Били ли сте в компанията на Харпърови някога? На светски събирания например? — попитах.
— Да, разбира се. Спомням си два случая. Веднъж Кери Харпър дойде на вечеря. Следващия път Харпърови и Берил Мадисън преспаха у нас.
Това събуди интереса ми.
— Кога нощуваха у вас?
— Няколко месеца преди Джо да почине. Предполагам около първи януари, може би един-два месеца след като Берил изнесе лекцията пред групата ни. Всъщност сигурна съм в това, защото още не бяхме изхвърлили коледното дърво. Много се радвах, че тя ми е на гости.
— Берил ли?
— Да. За мен беше голямо удоволствие. Струва ми се, че те тримата бяха ходили в Ню Йорк по работа. Ако не се лъжа — да се видят с агента на Берил. Кацнали в Ричмънд на път към къщи и проявиха любезност да останат да преспят у дома. Тоест Харпърови останаха. Берил си живееше тук. Късно вечерта Джо я закара до вкъщи. А на следващата сутрин закара Харпърови до Уилямсбърг.
— Какво си спомняте от онази нощ?
— Ами… нека да помисля… Спомням си, че приготвих агнешко бутче, а те закъсняха, защото авиокомпанията изгубила багажа на господин Харпър.
Почти преди година, помислих си. Трябва да е било, преди Берил да започне да получава заплахи — поне такава беше информацията ни.
— Бяха доста изморени от пътуването — продължи госпожа Мактиг. — Но Джо се прояви страхотно. Той беше най-чаровният домакин, когото можете да си представите.
Усетила ли е госпожа Мактиг? Дали от начина, по който съпругът й е гледал Стърлинг Харпър, е можела да узнае чувствата му? Спомних си отдалечения поглед в очите на Марк в последните ни дни заедно. Тогава инстинктивно усетих истината. Знаех, че не мисли за мен, но не исках да повярвам, че е влюбен в друга, докато накрая той самият не ми призна.
— Кей, толкова много съжалявам — каза той, докато пиехме кафето си за последен път заедно в любимия ни бар в Джорджтаун и гледахме как малки снежинки се спускат спираловидно от сивото небе и елегантни двойки се разхождат, увити в зимни палта и ярки плетени шалове. — Знаеш, че те обичам, Кей.