— Но не по същия начин, както аз те обичам — отговорих аз и усетих силна болка да стяга сърцето ми.
Той сведе поглед.
— Никога не съм искал да те нараня.
— Разбира се.
— Съжалявам. Ужасно съжалявам.
Знаех, че съжалява. Истински. Но това не променяше нищо.
Никога не узнах името й, защото не пожелах да го чуя. Тя не беше жената, за която впоследствие се е оженил. Починалата Джанет. Но и това също можеше да е лъжа.
— … той имаше ужасен темперамент.
— Кой? — попитах и отново погледнах към госпожа Мактиг.
— Кери Харпър — отговори тя уморено. — Беше ужасно ядосан заради багажа си. За щастие, докараха го със следващия полет. Господи. Изглежда толкова отдавна, а всъщност не е минало много време.
— А Берил? — запитах. — Какво помните за нея от онази нощ?
— Всички тях вече ги няма.
Тя седеше със скръстени в скута ръце и гледаше към тъмното, празно огледало. Всички, освен нея бяха мъртви. Гостите от бленуваната вечеря се бяха превърнали в духове.
— Ние говорим за тях, госпожо Мактиг. Те все още са с нас.
— Може и така да е — отговори тя и очите й се напълниха със сълзи.
— Имаме нужда от помощта им, а те — от нашата.
Старата жена кимна.
— Разкажете ми за онази нощ — казах отново. — За Берил.
— Беше много тиха. Спомням си, че гледаше огъня.
— Какво още?
— Нещо се случи.
— Какво? Какво се случи, госпожо Мактиг?
— Изглеждаше, че тя и господин Харпър не са много доволни един от друг.
— Защо? Скараха ли се?
— Стана, след като момчето донесе багажа. Господин Харпър отвори една от чантите и извади някакъв плик с документи. Не разбрах точно. Той пи много.
— Какво стана после?
— Той размени доста груби думи със сестра си и Берил. После взе документите и просто ги хвърли в огъня. Каза: „Ето какво мисля за това! Боклук! Боклук!“. Или нещо подобно.
— Знаете ли какво точно е изгорил? Договор?
— Не мисля така. Спомням си, останах с впечатление, че е нещо, писано от Берил. Изглеждаха печатни страници, а гневът му беше насочен към нея.
Автобиографията, която е пишела, помислих си. Или проект за нея, който госпожица Харпър, Берил и Спаракино са обсъждали в Ню Йорк с един все по-вбесен и губещ самоконтрол Кери Харпър.
— Джо се намеси — каза тя и сплете пръсти.
— Какво направи?
— Закара я вкъщи. Закара Берил Мадисън вкъщи. — Тя спря и се втренчи в мен уплашено. — Това е причината да се случи. Знам го!
— Това е причината за какво? — попитах.
— Да умрат. Знам го. Почувствах го навремето. Ужасно чувство.
— Опишете ми го. Можете ли да го опишете?
— Затова умряха — повтори тя. — Онази нощ в стаята имаше толкова много омраза.
Глава 13.
Болницата „Валхала“ се намираше на един хълм в аристократичния свят на областта Албърмарл, където факултетските ми връзки с университета на Вирджиния ме довеждаха периодично през цялата година. Макар и често да бях забелязвала великолепната тухлена постройка, издигаща се на хълм, който се виждаше от магистралата, никога не бях ходила в болницата по лични или професионални причини.
В миналото тя била грандхотел, посещаван редовно от богати и известни хора. После, по време на депресията, хотелът фалирал и бил купен от трима братя психиатри. Те усърдно се заели да превърнат „Валхала“ във фройдистко заведение, в психиатричен курорт за богаташи, където семейства със солидни банкови сметки можели да скрият генетичните си провали и притеснения, изкуфелите си старци и лошо програмираните си деца.
Не се учудвах, че Ал Хънт е поживял тук известно време в юношеските си години. Това, което ме озадачаваше, беше, че психиатърът му не желаеше да говори за него. Зад професионалната сърдечност на доктор Мастърсън се криеше блок от солидна дискретност, достатъчно твърд, за да счупи бормашините и на най-упоритите инквизитори. Знаех, че той не иска да говори с мен. Той пък знаеше, че няма избор.
Паркирах на мястото, определено за посетители, и влязох във фоайе с викторианска мебелировка, ориенталски килими и тежки завеси, окачени на инкрустирани корнизи. Точно щях да се представя на секретарката, когато чух някой зад мен да проговаря:
— Доктор Скарпета?
Обърнах се и видях висок, слаб негър, облечен в син костюм с европейска кройка. Косата му беше прошарена, скулите и челото — аристократично високи.