— Ал бил ли е някога в това отделение? — повторих въпроса си.
— Никога не се наложи.
— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си — казах аз и станах. — Ако просто ми изпратите по пощата копие от това досие, всичко ще бъде наред.
— С удоволствие. — Той отново се усмихна широко, но не погледна към мен. — Не се колебайте да се обадите, ако възникне още нещо.
Мисълта ме тормозеше, докато вървях по дългия празен коридор към фоайето, но инстинктът ми подсказваше, че не е разумно да питам за Франки или дори да споменавам името му. „Задния коридор.“ Психопати или шизофреници. Ал беше споменал за разговорите си с пациенти от отделението за престъпници. Дали това беше част от въображението му, или просто объркване? Във „Валхала“ нямаше отделение за престъпници. Но спокойно можеше да има някой на име Франки в „Задния коридор“. Може състоянието на Франки да се е подобрило и впоследствие да е бил преместен в друго отделение още докато Ал е бил във „Валхала“. Може Франки да си е въобразявал, че е убил майка си или да е искал това да се е случило.
Франки беше пребил майка си с тояга. Убиецът беше пребил Кери Харпър с метална тръба.
По времето, когато стигнах до офиса си, навън вече беше тъмно и дори чистачите си бяха тръгнали.
Седнах на бюрото и се завъртях към компютъра. След няколко команди екранът пред мен се освети и след секунди видях бележките от случая на Джим Барнс. Преди девет години, на двайсет и първи април, е катастрофирал в областта Албърмарл. Причина за смъртта — фрактура на черепа. Алкохолното съдържание в кръвта му — почти два пъти по-високо от законната граница, а в колата са били намерени наркотици. Джим Барнс определено е имал проблеми.
В стаята на програмистите в края на коридора стоеше една архаична машина за прожектиране на микрофилми. Способностите ми за боравене с техника никога не са били изключителни. След нетърпеливо ровене из филмотеката намерих търсената лента и успях някак си да я наглася в машината. Загасих лампите и се втренчих в безкрайните редици замъглени букви, които преминаваха пред погледа ми. Докато намеря случая, очите вече ме боляха. Лентата изскърца тихичко, когато нагласих ръкописния полицейски рапорт в средата на екрана. Приблизително в единайсет без петнайсет вечерта, в петък, БМВ-то на Барнс пътувало на изток по магистрала 64 с много висока скорост. Когато дясното му колело излязло от пътя, той завъртял волана прекалено силно, ударил се в мантинелата и излетял. Завъртях филма напред и намерих доклада на съдебния лекар. В частта за забележки доктор Браун беше написал, че починалият е бит уволнен същия следобед от болница „Валхала“, където е работил като социален работник. Когато напуснал „Валхала“ приблизително около пет часа, бил изключително раздразнен и ядосан. Барнс бил неженен и едва на трийсет и една години.
В медицинския рапорт имаше записани двама свидетели, хора явно разпитвани от доктор Браун. Единият беше доктор Мастърсън, а другият — болнична служителка на име Джини Сампл.
Понякога работата по случаите с убийства напомня на загубването в голям град. Следваш всички улици, които изглеждат обещаващо. Ако си късметлия, някой затънтен път ще те отведе към главната улица. Какво общо би могъл да има един терапевт, починал преди девет години, със станалите наскоро убийства на Берил Мадисън и Кери Харпър? И все пак чувствах, че има някаква връзка.
Нямах голямо желание да разпитвам персонала на доктор Мастърсън и бях уверена, че той вече е предупредил онези, които трябва, за обаждането ми. Сигурно щяха да са любезни, но безмълвни.
На следващата сутрин, събота, продължих да мисля по този въпрос, макар че се заех с друга работа. Обадих се в „Джон Хопкинс“ с надеждата да открия доктор Исмаил. Там беше. Той потвърди теорията ми. Образците от стомашното съдържание и кръвта на Стърлинг Харпър показваха, че е приела левометорфан малко преди да умре. Нивото беше осем милиграма на литър кръв, твърде високо, за да не завърши със смърт или за да е било случайно. Тя се беше самоубила по начин, който при определени обстоятелства нямаше да възбуди съмнения за самоубийство.
— Тя знаеше ли, че декстрометорфан и левометорфан изглеждат еднакви при рутинните тестове? — запитах доктор Исмаил.
— Не си спомням да сме обсъждали подобно нещо — отговори той. — Но тя проявяваше силен интерес към лечението и лекарствата си, доктор Скарпета. Възможно е да е проучила въпроса в нашата медицинска библиотека. Спомням си, че ми зададе доста въпроси, когато й предписах левометорфан за първи път. Това беше преди няколко години. Тъй като лекарството е експериментално, тя беше любопитна, може би и загрижена…