Почти не слушах по-нататъшните му обяснения. Никога нямаше да успея да докажа, че мис Харпър нарочно е оставила сиропа за кашлица на място, където да го видя. А бях почти сигурна, че точно така е постъпила. Била е твърдо решена да умре с достойнство и без да се опозори, но не е искала да умре сама.
След като затворих телефона, си направих един горещ чай и се заразхождах из кухнята, като често спирах пред прозореца, за да погледам светлия декемврийски ден. Сами, една от малкото катерички албиноси в Ричмънд, се катереше по хранилката за птици. За секунда се оказахме очи в очи. Пухкавите му бузки усилено мърдаха, от лапичките му падаха зрънца, а мършавата му бяла опашка приличаше на въпросителна на фона на синьото небе. Запознахме се миналата зима, когато аз стоях на прозореца и наблюдавах търпеливите му опити да се изкачи на хранилката. Той енергично подскачаше от някое близко клонче, плъзваше се по конусовидния покрив на хранилката, а лапите му се опитваха да се заловят за нещо във въздуха. След значителен брой падания на земята Сами най-после успя да се справи. Оттогава често излизах и му подхвърлях шепа фъстъци. Сприятелихме се дотолкова, че когато не го виждах известно време, чувствах тревога и весело облекчение, когато се появеше за следващата си дажба.
Седнах до кухненската маса с лист и химикалка в ръка и набрах номера на „Валхала“.
— Джини Сампл, моля — казах, без да се представя.
— Тя пациент ли е, мадам? — веднага попита секретарката.
— Не. Служителка в болницата… — престорих се на изненадана. — Поне така мисля. Не съм я виждала от години.
— Момент, моля.
След малко жената се върна на телефона.
— Нямаме никой с това име.
По дяволите! Как е възможно? Телефонният номер, записан срещу името й в доклада на съдебния лекар, беше номерът на „Валхала“. Дали доктор Браун е сгрешил? Девет години са минали. Доста неща могат да се случат за девет години. Госпожица Сампл може да се е преместила. Може да се е омъжила.
— Съжалявам — казах. — Сампл е моминското й име.
— Знаете ли сегашната й фамилия?
— Колко неприятно. Трябваше да знам…
— Джини Уилсън?
Поколебах се.
— Имаме Джини Уилсън — продължи гласът. — Една от социалните ни служителки. Бихте ли изчакали, моля? — Този път се върна още по-бързо. — Да, второто й име е Сампл. Но не работи през уикендите. Ще бъде тук в понеделник сутрин, в осем часа. Желаете ли да оставите съобщение?
— Не можете ли да ми кажете как да се свържа с нея?
— Нямаме право да даваме домашните телефони. — Жената започваше да проявява подозрение. — Ако ми оставите името и номера си, ще се свържа с нея и ще я помоля да ви се обади.
— Страхувам се, че няма да съм за дълго на този номер. — Замислих се за момент, после се престорих на много разочарована и добавих: — Ще опитам отново при следващото си пътуване насам. Предполагам, че мога да й пиша на вашия адрес.
— Да, мадам. Можете.
— Какъв е адресът ви?
Тя ми го даде.
— А името на съпруга й?
— Струва ми се — Скип.
Понякога това е умалителното на Лесли, помислих си.
— Госпожа Скип или Лесли Уилсън — измърморих, докато го записвах. — Благодаря ви много.
От справките ми съобщиха, че в Шарлотсвил има само един Лесли Уилсън и двама души с инициалите Л. П. Уилсън и Л. Т. Уилсън. Започнах да набирам. Мъжът, който ми отговори, когато набрах номера на Л. Т. Уилсън, ми каза, че Джини е излязла на пазар и ще се прибере след около час.
Знаех, че непознат глас, задаващ въпроси по телефона, няма да свърши работа. Джини Уилсън щеше да иска първо да се посъветва с доктор Мастърсън, а това щеше да сложи край на въпроса. Малко по-трудно е да откажеш на някой, който изведнъж се появява на вратата ти, особено ако този някой се представи като главният съдебен лекар и може да го докаже.
Джини Сампл Уилсън не изглеждаше и ден по-стара от трийсет в джинсите и червения си пуловер. Беше нахакана брюнетка с дружелюбни очи и множество лунички по носа си. Дългата й коса беше хваната на конска опашка. Във всекидневната зад отворената врата, на мокета седяха две малки момченца и гледаха анимационни филмчета по телевизията.
— Откога работите във „Валхала“? — попитах.
Тя се поколеба.