— Надявам се да сте прав.
— Сигурен съм в това. Толкова съм сигурен, че ако бях хазартен тип, щях да се обзаложа, че е така. Питам се, господин Тейн… вие падате ли си по залозите?
Усмивката му, дружелюбна само допреди миг, сега е кисела. Или по-скоро вълча, лукава.
— Не — заявявам аз.
Той вади от нагръдния джоб на ризата си бележник, хванат със спирала, и го слага върху дланта си. Бележникът вече е разтворен на интересуващата го страница.
— Хмм… това е отговор, който не очаквах. Помните ли, господин Тейн, че при последната ни среща ви питах за Гул Гедросян?
— Да.
— И вие ми казахте, че не го познавате.
— Наистина не го познавам.
— Само че аз научих нещо друго — и той се накланя доверително към мен. — В четвъртък направихме арест. В Калифорния. На гаден ситен арменец. Дори няма да се опитам да му произнеса името. Само ще се изложа. Та той отговарял за лихварския бизнес на господин Гедросян… лихварския бизнес и хазарта. Финансист. Нещо като вашия счетоводител, да кажем.
Представям си приличащата на мишка Джоан Легет, хванала автомат с бомбе и в костюм на „Дона Каран“. Не, едва ли е приличал на моята главна счетоводителка.
— Намерихме документи — информира ме Мичъл. — Компютърни файлове. Много имена в тези файлове. Кои дължат пари. Кои са платили. Общо взето, ако имате вземане-даване с човек като Гул Гедросян, ако сте в първия списък, за ваше добро е да сте и във втория. Надявам се, разбирате ме?
— Напълно.
Той ме гледа открито, по приятелски, сякаш ме подканва да си призная нещо. Заседателната зала, която обикновено е охладена до температурата на фризер с месо, изведнъж се сгорещява и за първи път имам чувството, че всеки момент ще припадна и главата ми звънко ще се удари в полираната махагонова маса.
— Знаете ли накъде бия с това, господин Тейн?
— Не.
— Името ви беше в списъка. Дължали сте пари на Гул Гедросян. Платили сте му. И не говорим за джобни пари, не. Става дума за стотици хиляди долари. Суми, които някак остават запечатани в паметта на човек. Оказва се, че вие сте му добър клиент. Хазарт, момичета на повикване и доколкото успях да разбера руският ми не е толкова добър, така че може и да греша — страшно много наркотици. Започва ли това да ви звучи познато, господин Тейн? Или се налага да уточня — и той поглежда за справка в бележника: — Дж. Р. Тейн, Уейвърли Драйв 22… нали това е бил адресът ви в Калифорния, Уейвърли Драйв 22?
— Да — признавам аз. Посягам към ръба на заседателната маса и съм благодарен, че е там.
— Нещо да ми кажете? Моментът е особено подходящ, знаете ли? Едва ли ще се намери по-удобен.
— Не.
— Наркоман ли сте, господин Тейн?
В мига, в който задава въпроса си, ме връхлитат всички стари осезания. Не му отговарям, но езикът на тялото ми ме издава — аз просто усещам как то се смалява като спукан балон пред очите му. Толкова много месеци борба да изглеждам силен, да впечатлявам хората, всички хора в живота ми — Тад, Либи, Гордън Крамер, доктор Къртис, доктор Лиаго, дори сам себе си, упорита борба без нито миг отпускане, безкрайна преструвка, че съм някой друг, и накрая, в този момент, в тази гореща малка стая, пред втренчения поглед на един полицай селяндур, който ме обвинява в нещо, макар да не съм сигурен в какво точно, цялото ми минало ме настига и единственото, което искам, е да е скрия в моята малка спалня, да изпия нещо, може би да изпуша една лула, да се свия на топка и да сложа край на този гаден ден.
— Хазарт? — подпитва той.
— Естествено — съгласявам се аз с дрезгав глас: — И пиене. И наркотици. И курви, разбира се… предлагате ли ми? — Поглеждам към вратата на залата, за да се уверя, че е затворена и никой отвън не може да ни чуе. — Чист съм от две години насам.
— Радвам се за вас — казва той, но не долавям в гласа му нотка на поздравление. — Моля, кажете ми къде мога да намеря Гул Гедросян, господин Тейн…
— Не мога да ви кажа това…
— Не можете? Или не искате?
— Не познавам този човек. Никога не съм се срещал с него. И определено не мога да ви съобщя къде можете да го намерите. Бог ми е свидетел, че това е самата истина.
Гледа ме преценяващо. Може би решава да ми повярва, защото след малко свива рамене, затваря бележника си и го пуска в джоба си. После става.
Когато проговаря, в гласа му има съпричастност:
— Баща ми имаше проблеми е алкохола. Така че донякъде си представям какво ви е било.
Ако баща му не се е събуждал в стая на долнопробен мотел с празен портфейл и лула за крек в ръката, той едва ли има и бегла представа какво съм преживял. Но оценявам опита му да прояви човещина.