Мичъл се навежда през разделящата ни маса и ми подава визитната си картичка.
— Запазете я, господин Тейн — съветва ме той. — Дръжте я на леснодостъпно място. Струва ми се, че съвсем скоро ще искате да ми се обадите. По-скоро, отколкото бихте желали…
33
Но агент Мичъл бърка. Има само един човек на земята, от чиято помощ аз се нуждая. Един-единствен човек, с когото искам да говоря.
Имали сме проблеми. За мен и Либи говоря. Това е истина. Страдали сме. Предавал съм я. Разруших живота й. Унищожих онова, което обичаше. Но след всичко това тя все още ми е съпруга. И сме партньори, независимо от това какво ще стане.
Когато се прибирам у дома, партньора ми го няма. Мерцедесът на Либи не е в алеята. Влизам в къщата и извиквам името й:
— Либи…? — Гласът ми отеква в празния коридор.
Минава четири следобед. Не ме е очаквала толкова рано и не е оставила бележка. Все пак почвам да търся такава — на кухненската маса, на вратата на хладилника… някъде, където би могла да остави някакъв знак.
Няма бележка. Нищо не ми подсказва къде може да бъде.
Опитвам се да си спомня последните разговори с нея. Споменавала ли ми е за някакви свои планове?
И както стоя в средата на кухнята, изведнъж осъзнавам нещо. Осъзнавам, че на практика нямам ни най-малка представа как Либи прекарва дните си. Тя живее сама в къща, в чужд град, в непознат щат. Няма работа, няма приятели, няма роднини.
Живее в къща. Това е единственото, което зная за нея и за това как прекарва дните си.
Либи е като декор на сцена в Бродуей. Когато влезе публиката и прожекторът светне, т. е. когато се върна у дома след работа, завесата се вдига и животът й започва. Но когато публиката напусне след края на представлението — когато аз изляза от вкъщи на сутринта — прожекторът изгасва и животът й замира.
Излизам навън на верандата. От другата страна на улицата съседът ми с изпъкналото чело и зъбатата уста чака на собствената си веранда и ме гледа.
Махвам му с ръка.
Пауза. Неуверено изражение. После ми махва и той, макар и колебливо.
За момент се замислям дали да не пресека пътя с протегната ръка и да му се представя и дори може би да го попитам дали не е виждал жена ми. Все пак живеем в съседство вече месеци, при това в единствените две къщи в този незавършен квартал, а още не сме се поздравили дори веднъж.
Само че преди да предприема някакви действия, той изважда телефона си от джоба, натиска бутон и го вдига до ухото си. Казва нещо, което е невъзможно да чуя. Обръща се с гръб към мен, прибира се у дома си и не забравя да затвори вратата зад себе си.
Прибирам се и аз и сядам на дивана в дневната. Започвам да чакам.
Слушам тиктакането на стария часовник на пода. Мисля за разговора си с агент Мичъл и как името ми е било открито в списъка с клиентите на Гул Гедросян.
Преди да приема работата в „Тао“, не бях чувал името Гул Гедросян. Но според Том Мичъл се оказва, че съм му бил клиент, при това стар и ценен клиент.
Как е възможно това?
Когато си наркоман, живееш постоянно замаян, не съзнаваш действията си и не обръщаш внимание на хората и събитията около теб. Дори днес ярко си спомням онези безумни години, годините, когато вземах наркотици — изгарящи и ярки спомени, сякаш запечатани под блясъка на стара магнезиева светкавица: смъркането на магистралки кока от плоските млади коремчета на две проститутки; чакането в десет сутринта пред „Уелс Фарго“ банката да отвори, за да изтегля десетте бона, които дължа със срок до обяд на плашещите ме до смърт букмейкъри; обикалянето из един заден двор в Удсайд, скрит под покривало в камуфлажен цвят, където в малка каравана „Гълфстрийм“ се крие полевата лаборатория за мет, от която купувах на едро странните разбирания на един наркоман за икономия.
Това са много истински спомени — незаличими и силни. С тези спомени идват и някои специални имена: Ектор Букмейкъра; Джони Безизразния, който се хвалеше, че бил свирил с Дилън на фестивала в Нюпорт и който четирийсет години по-късно ми продаваше метамфетамин в караваната си; Ейнджъл, проститутката, която беше готова на всичко и това значи абсолютно всичко, само и само да сподели моя мет. Много спомени и много имена от един дълъг и не много славен каталог.
И едно подозрително отсъстващо от списъка име.
Името е толкова странно — с непривична смес от гласни и съгласни, чието произнасяне звучи чуждо и плашещо като проклятие на древен език, че няма начин да не си го спомня, ако го бях чул поне веднъж в онези години.