Но до идването ми във Флорида аз никога не бях чувал името Гул Гедросян. Как тогава е възможно да съм му бил клиент? Как може името Джими Тейн да се появи в неговите файлове?
И още нещо.
Поддържат ли мафиотите електронни таблици? Нормално ли е за тях — след тежък ден на чупене на чужди крака и продаване на момичета в робство — да си пуснат „Майкрософт Ексел“ и да започнат да чертаят малки кръгови диаграми е цветни сектори за различните бизнес занимания — червен за мет, син за проститутки, зелен за лихварство — като истински консултанти на „Маккинси“, прегърбени в дъното на „Адмиралс Клуб“ на някое летище с чаша „Чивас“ в ръката? Колко са престъпниците, поддържащи компютъризирани списъци на своите клиенти? И колко от тези списъци някога попадат в ръцете на полицията?
Нито един, разбира се.
Освен ако не са създадени, за да бъдат намерени. Освен ако не са фалшиви улики, имащи за цел да инкриминират.
Чувам дрънченето на ключове на входната врата и след малко влиза Либи, носеща пазарна торбичка. Наднича в стаята.
Какво правиш у дома? — пита тя, не особено щастлива да ме види.
— Къде беше?
— На пазар вдига торбичката в ръцете си в потвърждение на отговора си.
Нещо в начина, по който го прави, събужда в мен неистово любопитство да видя с очите си съдържанието на тази торбичка. Ставам от дивана и тръгвам към нея. Преди да я достигна обаче, тя се отдалечава и отива в кухнята, като естествено взема торбичката със себе си.
Тръгвам след нея.
— Бяхме свършили млякото обяснява тя. Изважда от торбичката голям контейнер и го отнася до хладилника.
Прибира го вътре. Но аз виждам, че на горната полица има друг подобен и почти пълен.
— Либи — казвам аз, — трябва да поговорим.
— Какво се е случило? — обръща се с лице към мен тя.
— Натопен съм.
Гледа ме е неразбиращ поглед.
Продължавам:
— Тази работа… този град… тази къща — вдигам ръце, за да обхвана всичко изброено. — Те не са истински.
— Не са… истински?
— Това е измама. Либи. И аз съм баламата.
Изглежда втрещена.
Осъзнавам, че бракът ни се е сринал до ново дъно. За първи път от десет години — десет години на тъпоумни грешки, терзания и предателства, за първи път аз току-що направих нещо напълно ново за жена ми. Успях да я слисам.
— Ти си… балама? — повтаря тя, без да прозвучи подигравателно, но само на косъм от това.
— Бил е арестуван един човек. Дилър в Калифорния. И познай от един път чие име са открили в документацията му.
— Твоето — казва тя без особена изненада.
— Как се сети?
— Ти си наркоман, Джими. Купуваш наркотици.
— Някога.
— Добре, нека е било някога — свива рамене тя.
— Само че аз никога не съм купувал от онзи, когото са хванали. И неговият бос… този… Гул Гедросян — изплювам името аз. — И от него никога не съм купувал.
— А как помниш от кого си купувал? Та ти не си спомняш с коя си се чукал.
— Наистина помня от кого съм купувал — настоявам аз и добавям: — Всеки отделен човек. — Което си е самата истина. Когато си наркоман, едно от нещата, които никога не забравяш, е твоят дилър. Може да забравиш да си платиш сметките, да се обадиш у дома или дори да се прибереш да спиш вкъщи, но списъкът с имена, тайни почуквания и пароли, които трябва да споменеш, този списък помниш завинаги.
— Подставили са името ми, Либи. Как иначе мога да стане клиент на някого, когото не съм виждал?
— Аз обичам да нося „Гучи“, но никога не съм виждала Том Форд.
Бъди сериозна.
— Чудесно прави тя кисела гримаса. — Ще бъда сериозна.
— Има нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което не съм ти казал.
Вземам я за ръка и я връщам в дневната. Сядаме на дивана пред часовника. Той тиктака като метроном.
— Дадоха ми пари — признавам си аз.
— Кой ти ги даде? — не може да разбере тя.
— Тад. Тад и партньорите му. Те ми дадоха пари. Много пари. Не ги питах нищо. Просто взех парите,
— Колко?
— Има ли значение?
— Да.
— Два милиона долара.
— Дали са ти два милиона долара? — не може да скрие изненадата от гласа си. — И за какво?
— Ти ми кажи.
— Два милиона долара повтаря тя пак повече на себе си, размишлявайки. Поглежда ме. Очите й са присвити и аз забелязвам нещо в тях — нещо, което не съм виждал наскоро у жена си. Какво точно е то? Уважение. Да, точно това виждам.
— Два милиона долара — повтаря пак тя.
— Разбираш ли? Тези пари са в нашата банкова сметка. Всеки, който я провери, ще ги види. Тад ме е накиснал. Оставя улики, за да ме направи да изглеждам виновен. Превел е пари в сметката ми, за да изглежда сякаш аз ги крада от „Тао“. Вкарал е името ми в компютъра на онзи дилър на мет, за да изглеждам като наркоман.