Проверявам часовника си още веднъж, за да се уверя, че не съм допуснал някаква тъпа грешка, като например да дойда тук в неделя или да подраня с един час. Защото съм правил такива неща, като онзи път, когато отидох за съвещание на борда на директорите в неделен ден и дори започнах възмутено да звъня по домовете на другите членове на борда, за да се осведомя защо, по дяволите, закъсняват толкова много. Но тогава бях надрусан до козирката с кокаин и всички го знаеха, така че само се посмяхме за моя сметка.
Само че — не, днес наистина си е понеделник, часът е наистина девет сутринта, на паркинга наистина има само 12 коли и това наистина е компанията, която са ме наели да рестартирам.
Вадя ключа на запалването и отварям вратата. Флоридската жега ме зашлевява през лицето. Костюмът ми направо повяхва. Финото вълнено райе магически се трансформира в тъмна влажна гюдерия като онези, използвани от мексиканците, когато се престарават над някое беемве в автомивката.
Тръгвам, влачейки се, през паркинга към ниската дълга сграда. Тя е от онези безлични индустриални постройки, осеяли цяла Америка — лишена от всякаква индивидуалност черупка, в която скрито се извършват мръсните биологически процеси на капитализма. Сградата не издава нищо за обитателите си. Само евтината пластмасова табела на вратата с надпис „Тао Софтуер“ ООД и емблема, наподобяваща въздушен порив, предполагам, търси да изобрази помитащ конкуренцията вятър. Или може би… пръдване? От онова, което бях научил за „Тао Софтуер“ ООД, по-скоро можеше да се допусне, че е пръдня, а не вихрушка.
Вътре обаче всичко е по-различно. Приемната е охладена до температурата на скъпо шардоне и обзаведена като шоурум на фирма за интериорен дизайн. Стените са покрити със скъп сив текстилен тапет. Стилни лампи с тънък лъч осветяват грижливо подбрани мебели: зелен диван „Камден“, полирана до блясък махагонова масичка за кафе, висок до гърдите плот на рецепцията, плавно извиващ се в просторното помещение във формата на небрежно S.
По време на командировките си съм се нагледал на рецепции. И съм си формулирал едно общо, но доста точно правило. Колкото повече пари и внимание са прахосани за рецепцията, толкова по-скапана е компанията и толкова по-некомпетентни директорите, които се крият зад нея.
Зад стилното и неоспоримо хващащо окото бюро седи стилна и привлекателна жена. На главата си носи лека като паяжина телефонна гарнитура. Има дълга червена коса, стегната в кок със сложна форма. Попрекалила е със сивите сенки за очи, с които изглежда като силно пристрастена към хероина, но все пак много шикозна наркоманка.
— Добро утро — казва ми с глас, зад който се крие крайно изтощение или мъчителна досада. — С какво мога да ви помогна?
Изражението й издава съмненията й по въпроса. Причината сигурно е смачканият ми костюм или избилата по лицето ми пот. А може би торбичките под очите ми. Или издутината под колана ми, която култивирам от пет години, когато навърших 42 и реших, че мъченията в залата за фитнес стават за хоби на по-млади мъже.
Навеждам се през бюрото, за да доближа лицето си до нейното:
— Казвам се Джим Тейн. — И когато забелязвам, че това нищо не й говори, допълвам: — Новият ви директор.
Тялото й се вдървява.
— Господин Тейн. Не знаех, че това сте вие.
Което означава: „Не ми приличаш на директор“.
Беше си самата истина. Онова, което хората си представят, като чуят „директор“ — сивокос джентълмен с царствено поведение и стоманен поглед — определено не се връзва с мен. Аз съм по-скоро от другите, дето ти иде да ги гушнеш като плюшено мече. От категорията на бившите алкохолици, бившите наркомани, бившите плюшени мечета, излезли от поправителното училище. Обзалагам се, че в никакъв случай не съм първото нещо, което ти иде на ум, като чуеш „директор“.
Прокарвам бързо пръсти по лицето си в подобие на Етел Мърман, изпълняваща стар шлагер.
— Изненадааа…! — изгуквам.
Изведнъж госпожица На-мен-ли-тия започва нервно да заеква.
— Божичко, господин Тейн. Нямах представа, че пристигате точно днес. Не съм подготвила офиса ви. Да го направя ли? Мога да се заема веднага.
Завърта стола си, забравяйки за телефонния кабел в ухото си. Става и повлича телефона след себе си по гумените му крачета през лъскавия плот. Кабелът рязко опъва ухото й надолу, сякаш го е дръпнал невидим гълчащ я учител.