— Здрасти — казвам му аз. Пак съм аз… от „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“. Чакам важна пратка по „Федекс“ от „Тао Софтуер“. Не пристигна ли вече?
— Току-що я пуснах в кутията ви.
— По дяволите изпъшквам, — колко пъти ще повтаряме едно и също? Искам всички „Федекс“ незабавно да ми се препращат. Не говорихме ли вече за това?
— Не.
— Имате там адреса ми, нали?
— Не съм сигурен.
— Нека се досетя… и него сте изгубили, нали? Защо ли не съм изненадан? Последния път изпратихте моя „Федекс“ на кучкарите. — После, сякаш тази мисъл ми е хрумнала току-що: — Знаете ли къде да го изпратите, или не?
Къса пауза. Представям си мъж, който трескаво прехвърля в кутия написани на ръка картички с адреси. Накрая се обажда:
— „Уиндмиър“ 56. Сънибел, така ли беше?
— Така — успокоявам го аз и бързам да го запиша на лист хартия. — Веднага го изпратете. Благодаря — и затварям.
Значи на „Уиндмиър“ 56, където и да се намира това. Ще открия онзи наш служител, който краде от „Тао“. И какво ще направя, когато науча самоличността му? Не съм много сигурен… Най-малкото ще се опитам да си върна парите. А ако това означава затвор за извършителя, прав му път!
Ставам, сгъвам листа с адреса и го пъхвам в джоба на панталона си. Готвя се да напусна офиса и да продължа с разследването си, когато на вратата ми се появява Дом Вандербек.
— Готов ли си? — пита ме той без предисловие.
— За какво?
Усмихва се. Това е гадничката усмивка на училищния тиранин, който е на път да окачи слабака на гащите му в съблекалнята.
— Имаме уговорка — съобщава ми той. — Търговска среща в дванайсет часа в Олд Доминион Банк. Все още държиш да дойдеш, предполагам. — Звучи почти насмешливо. Едва вчера му наредих да организира среща с коя да е банка, способна да подпише чек за половин милион долара. И настоях да присъствам, за да проведа аз срещата.
— Ще дойда — казвам му аз.
— Прекрасно — уверява ме Вандербек. — Нямам търпение да те видя в действие.
12
Отчайващите ситуации изискват отчаяни действия, нали така?
— Какво друго освен „отчаяно действие“ бихте нарекли това: да кажа на Ранди Уилямс, моя слабоумен вице по техническите въпроси, и на Даръл Гаспър, дългокосия му програмист, да ни придружат на търговската среща в Олд Доминион Банк в Тампа — срещата, на която сега се крепи съдбата на „Тао Софтуер“?
Нареждам им да вземат демо на „Пи Скан“. Оказва се, че това са лаптопът на Даръл и стар цифров фотоапарат, конфигурирани за съвместна работа. Демото се представи добре само преди два дни, така че се надявам късметът ни да сработи повторно.
Вземаме колата на Вандербек. Това е стилно беемве 7, лимузина. Цена в магазина — 80 000 долара. Няма как да не забележа такива неща, след като от главата ми не излиза мисълта за онзи фалшив доставчик.
Вандербек шофира по начина, но който и говори — гладко и авторитетно, слаломира през трафика, игнорира другите участници в движението около себе си, изтиква ги встрани и ги засича в лентите им. Пътуването отнема малко над деветдесет минути. Прекарвам по-голямата част от времето в репетиране на срещата, като научавам имената на участниците в нея: Самир Сингх, вицепрезидент на „Олд Доминион“ по „Лична информация за клиентите“; Стан Понтин, вице по техническите въпроси; може би дори (макар това да не е потвърдено) самият Санди Голдън, президент на „Олд Доминион“.
Обяснявам на моите колеги целта ни за срещата, а тя е проста: съобщаваме на „Олд Доминион“, че „Пи Скан“ е почти готова за пускане на пазара. Ще кажем, че „Тао“ иска да инсталира под формата на пилотен проект софтуера в малко на брой клонове на банка, работещи с индивидуални клиенти. Ще поискаме 500 000 долара предплащане от „Олд Доминион“, които ще бъдат използвани за финансиране на довършването на софтуера и за инсталирането му в клоновете. В замяна „Олд Доминион“ ще придобие малка част от „Тао Софтуер“.
Понеже ще разположим изумителната си технология в клонове на „Олд Доминион“ — а не в тези на конкуриращите банки „Олд Доминион“ ще се възползва от благосклонното внимание на медиите, което проектът несъмнено заслужава. Нещо по-добро, „Олд Доминион“ ще вземе дял от печалбата, когато „Тао“ започне да продава своя продукт на другите банки. (Нищо не носи по-голяма радост на един директор на компания от това Да намери начин конкурентите да му плащат.)
Това в общи черти е планът. Признавам в себе си, че не е много реалистичен. Но ако съумеем да го прокараме — ако някак убедим Самир Сингх, Стан Понтин и Санди Голдън да ни напишат чек за 500 000 долара, — „Тао“ ще получи няколко допълнителни седмици живот. Нещо по-добро, след като имаме на сметката си умерен успех, може да успеем да излъжем Тад Билъпс и „Бедрок Венчърс“ да загробят още пет-десет милиона в „Тао“.