Не път съм да се отделя от масата, когато отдясно на мен се разнася глас. Гласът на Даръл:
— Ами моето демо?
Продължавам да гледам право напред, надявайки се грижливо модулираната ми усмивка да не посърне. Готвя се да кажа „Не се безпокой за това, Даръл“, но Стан Понтин вдига ръце и ахва: „О, боже…“, сякаш е проявил ужасна нетактичност и незачитане.
— Извинявам се — казва гой. — Пропътували сте целия този път, за да ни представите продукта си, а ние тичаме към вратата, без да сме го видели…
— Няма проблем — бързам да го успокоя аз. — Демото ни не е с пълна функционалност. Ще го отложим за следващия път.
Но сега вече Самир гледа с подчертано любопитство към фотоапарата и лаптопа, поставени в края на масата. И се намесва:
— Не, не… Би било небрежно от наша страна. Ако Санди ни попита за демото и не сме го видели… — и той свива рамене, сякаш иска да каже „Знаете какво е да работиш за безкомпромисен шеф“.
— Добре — примирявам се аз. — Добре.
И всички сядаме обратно по местата си.
Обръщам се към Даръл. Той се е излегнал на стола си с изпънати напред крака, втренчен в екрана за презентации, сякаш изгарящ от нетърпение филмът да започне. Липсва му само пакетът с пуканки и кутията „Джуджи Фрутс“. Кротко му казвам:
— Даръл, защо не пуснеш демото?
Той се стресва за момент, после измърморва: „О…“ —и с мъка се изправя на краката си. Избутва дълъг кичур мазна коса зад ухото си. Казва:
— Чудесно! — И се усмихва. — Нека ви покажа технологията на „Тао“ „Пи Скан, две нула“!
Естествено вие се досещате какво става по-нататък.
Даръл връчва фотоапарата на Самир и му възлага да направи снимка на когото и да било в стаята — „всеки, който искаш“. Самир поглежда фотоапарата, сякаш са му подали в ръцете новородено с всичката произтичаща отговорност.
— Няма значение кой — уверява го Даръл.
Самир насочва фотоапарата към мен.
Аз замръзвам.
В този момент — мига между насочването на фотоапарата към лицето ми и щракването на затвора мозъкът ми трескаво прехвърля една след друга тревожни възможности. Аз не съм известен човек — не в традиционния смисъл на думата, — но голяма част от… да ги наречем „изпълненията“ ми, са фиксирани на лента.
Това включва например снимката ми анфас, направена след като ме заловиха да шофирам пиян в Менло Парк. Бях вдигнал 130 в зоната на училище. Единственото, което ме спаси от затвора, бе, че в два и половина през нощта училищата са затворени. Естествено, че не се гордея с този инцидент — и дори не искам да си го спомням, — но полицаите обикновено не те питат съгласен ли си да те снимат. Щрак и толкова…
Несъмнено и снимката от областния затвор на Санта Клара от 2003 година е достъпна за сваляне и несъмнено се намира в базата данни на „Пи Скан“, готова за идентифициране и показване на големия екран в тази заседателна зала на 15-и етаж.
Колкото и тревожна да е тази възможност, тя е направо за предпочитане през другата ми снимка — от онази нощ в Ел Ей преди пет години, когато ме арестуваха след пиянска свада в бар. Или поне аз си мисля, че свадата стана в бар. За самата свада нямам съмнения, — бях толкова надрусан, че след това не можах да заспя в продължение на 48 часа. Е, не всеки ден можеш да видиш снимката си в местния вестник с две черни петна около очите. Подобна снимка сигурно ще накара всички в тази зала да зяпнат от удивление. Ето най-сетне един директор, на когото можем да заложим, ще си кажат хората, разглеждайки фотографията ми и обръщайки внимание на засъхналата в косата ми кръв и изцъклените ми от кристалния мет очни ябълки.
Но преди Самир да успее да ме „щракне“ и да докаже правотата на опасенията ми, откъм входа на стаята се разнася шум от някакво раздвижване. Вратата се отваря, през нея влиза младата секретарка, за да въведе следващия я възрастен господин.
— Ето ги, Санди — лъчезарно съобщава тя. — Видя ли, че не си закъснял, както те уверявах.
— Благодаря ти, Марджи — казва той сърдито. Блондинката напуска и затваря вратата зад себе си.
Възрастният мъж е пълен и увисналите му бузи издават, че откакто се помни, е ценител на доброто вино и пържолите. Представя ни се — съвършено излишно, — като Санди Голдън, президент на „Олд Доминион“. Забелязвам вратовръзката му — прекрасен модел в небесносиньо на „Ермес“ — която хвърля електрически отблясъци под слънчевите лъчи, проникващи през прозорците на заседателната зала. Облечен е в безукорно стоящ му тъмен вълнен костюм. Вече съм в положение да осъзная, че единствените хора, които могат да си позволяват такова облекло, са онези, които се преместват от климатизираната заседателна зала в климатизираната лимузина, за да отидат в климатизирания ресторант. Санди Голдън е човек, който не се е потил от двайсет години насам.