На екрана изпълзява нов списък с имена на бази данни: „Крейнс Ню Йорк Бизнес“… списание „Форчън“… „Блумбърг Бизнесуик“…
Аха… казвам си аз. Приближаваме се до отговора. Надушваме го. Задава се…
Чакаме още малко.
И на екрана се показва текст: „Идентификацията е завършена. Вероятност: 98,3 %.“
Под това утвърждение е показана снимката на човека, който „Пи Скан“ уверено завява, че е седящият в заседателната зала.
Това е от шофьорска книжка. В защита на алгоритъма на „Пи Скан“ трябва да призная, че човекът има същото телосложение и излъчване като президента на „Олд Доминион“. Мъжът от снимката има същата месеста гуша, увиснала като махало под брадичката му. Но с това — уви! приликите свършват. Човекът е чернокож, тежи 130 килограма, има два предни златни зъба и афроприческа, достойна за 70-те години на миналия век. Изписаното под снимката име е Антъни Б. Тайбий, а лицето живее в Южна Каролина, или поне е живяло там, когато е била направена снимката, т. е. преди две години.
Спускаме се от петнайсетия етаж до под земния паркинг в гробно мълчание. Дори Ранди Уилямс, на когото липсва всякакъв бизнес усет, знае, че не е уместно да говори, вместо което гледа в обувките си, а те са — малко обезкуражаващо — бели гуменки. Не може да се каже, че Дом Вандербек се усмихва, но устните му присвито потрепват, сякаш е прислужник в църква, опитващ се да не се прихне, след като отецът е пръднал. Даръл поглежда последователно лицата ни, усещайки, че е обект на някаква засега още неформулирана емоция. Не е много сигурен в какво се е издънил, но знае, че има нещо.
Светлинният индикатор отброява „3“, „2“, „1“, „П“, „СГ". Разнася се мелодичен звън и вратата се отваря. Четиримата излизаме от кабината и се озоваваме в тъмния гараж на паркинга. Въздухът е наситен с влага. Докато се обръщам, за да открия колата на Вандербек, някаква фигура се шмугва покрай нас и влиза в асансьора. Вратата се раздрусва и започва да се затваря.
Не успявам да огледам добре човека, но го зървам достатъчно, за да осъзная, че ми е познат. Не съм сигурен къде съм го виждал преди, но знам, че съм го виждал. И то наскоро. Затова се извръщам, за да го разгледам по-подробно.
Вратата на асансьора почти се е затворила, но това вече е странно — влезлият мъж, когото се опитвам да разгледам, стои странично до стената на кабината, сякаш за да се скрие от погледа ми. Вратата хлопва и аз оставам да гледам изкривеното си отражение в полираното дърво на външната й страна.
Поглеждам индикатора над главата ми. Той минава през „П“, без да спира, и продължава да се качва. Накрая спира на „15“ — етажа, от който преди секунди сме слезли — задържа се там за малко и се спуска обратно на партера.
— Джим? чувам да проговаря някой зад мен. Обръщам се сепнато. Това е Дом Вандербек. Сега вече се хили широко. Физиономията му е лесна за разчитане: босът е загубил сделка, босът се плаши в подземен гараж и се пули срещу асансьора. Ще има какво да се разказва в офиса. — Наред ли е всичко? — пита той.
— Прекрасно е — отговарям аз, — да вървим. И ги повеждам към колата. И докато вървим, внезапно се сещам чие лице току-що съм видял, кой е онзи, който току-що се е качил на директорския етаж в „Олд Доминион“. Това е лицето на моя съсед — мъжа от отсрещната страна на улицата, кръвожадния велосираптор с изпъкналата глава и жестоките очи.
Но това е невъзможно. Видял съм лицето само за миг и мозъкът ми преуморен, натоварен със съвсем скорошното ни унижение по време на срещата горе — сигурно ми прави номера. Качвам се на седалката до шофьора в колата на Вандербек и се опитвам да изхвърля епизода от главата си.
Когато след час и половина спираме на паркинга на „Тао“, вече съм успял и не мисля повече за мъжа в асансьора, за провалената среща или за задаващия се край на кратката ми кариера на корпоративен рестартер.
13
Прибирам се в офиса си и проверявам гласовата си поща. Имам само едно записано обаждане от Гордън Крамер, който ме „проверява“, за да се увери, че съм посетил вчера доктор Лиаго… „защото иначе“. Обаждам му се веднага и му оставям съобщение, че сеансът е минал добре. Последното, от което имам нужда точно сега, е Гордън да сметне, че съм се покрил, и да цъфне в сградата на „Тао“ с чифт белезници в ръка.
Поглеждам часовника си. Сутрешният провал в „Олд Доминион“ може и да означава, че през предната врата няма да влязат свежи пари, но поне мога да направя нещо да не изтичат през задната.
Време е да посетя крадеца, който измъква милиони долари от моята компания. Намирам листчето, на което съм записал адреса му, истинския адрес, на който парите свършват пътя си — „Уиндмиър“ 56.