— Нещо, което съм забелязал?
— Нещо нелицеприятно.
Изведнъж се сещам за листа хартия в джоба на панталона ми — сгънатата бележка се врязва в бедрото ми като гузен спомен. На листа е записан адрес: „Уиндмиър“ 56. И на този адрес ще открия човека, завлякъл „Тао“ с милиони долари. Но макар болезнено да съзнавам наличието на тази бележка и дори да я усещам върху бедрото си, чувам се да казвам на Том Мичъл:
— Не, не мога да се сетя за нищо, заслужаващо споменаване.
— Причината, поради която питам — казва Мичъл и се накланя доверително напред, сякаш се готви да сподели велика тайна, — са подозренията, че господин Адамс се е забъркал в някои неприятни неща. Познавал е доста лоши хора.
— Рискови инвеститори?
— Не… — Не се усмихва. Гледа ме замислено, като че ли се опитва да реши дали да ми каже нещо. — Чували ли сте за човек на име Гул Гедросян?
— Това някакво ястие с агнешко ли е?
— Това е човек, господин Тейн. Лице, представляващо оперативен интерес.
— Интерес за кого?
— Това е термин, господин Тейн. Означава, че е някой, с когото бихме искали да поговорим.
— И какво ви спира?
— Дребният факт, че не знам къде се намира — усмихва се той.
— Значи имаме двама изчезнали.
Той обръща нагоре длани в жест, който изразява едновременно признание за неуспех и молба за разбиране:
— Прав сте в известна степен.
— Бих искал да мога да ви помогна. Но никога не съм чувал за него.
— Да — примирено казва Мичъл, — не съм очаквал да сте чували. Неговото амплоа едва ли има пресечни точки с вашето. — Набляга на думата амплоа, внушавайки, че аз съм човек, който би могъл да я използва, може би по време на обяд в кънтри клуба. Иска ми се да му кажа, че в „Анонимни алкохолици“ никой не използва думи като амплоа, освен ако не е френски ликьор, за какъвто досега не съм чувал.
Мичъл става от мястото си:
— Е, няма да ви отнемам повече време, господин Тейн. Това беше по-скоро визита на учтивост и за да ви уверя, че не сме се отказали от разследването на Чарлз Адамс. Ще продължим да го издирваме.
— Това е много успокоително, агент Мичъл. Благодаря ви.
— Господин Тейн… направете ми една голяма услуга. Ако забележите нещо… каквото и да е… обадете ми се! Номерът ми е на визитката. — Той се навежда напред и почуква с нокът по визитната си картичка, която лежи на масата пред мен.
Гледам я втрещено.
— Ама тези неща затова ли са?
Мичъл се усмихва и игриво поклаща пръст към мен:
— Забавен човек сте, господин Тейн.
— И други са ми го казвали. Ще повярвате ли, че досега с нищо не ми е помогнало.
— Ще ви повярвам. Никой не обича забавните. Мислим, че те крият нещо.
— Може би крием факта, че в действителност не сме забавни.
— Ето! — казва той. — Пак го правите — посочва ме с пръст и клати глава. — Все едно изнасяте спектакъл в нощен клуб.
Нощен клуб със задължителен куверт от десет питиета, искам да му кажа аз.
Но само ставам на свой ред от стола и му стискам ръката.
— Обещавам да ви държа информиран, агент Мичъл. Ако забележа каквото и да било.
Десет минути по-късно карам на запад по шосе 867 през свързващия мост „Санибел“ към едноименния остров в крайбрежието на Флорида. Всъщност излъгал съм най-безочливо, когато съм казал на агент Мичъл, че не съм забелязал нищо „нелицеприятно“ в „Тао“. Защото аз съм забелязал три милиона нелицеприятни неща — доларите, откраднати от банковата сметка на моята компания и предадени на въображаема фирма на име Ай Ти Ес.
Но разбира се, зад липсващите пари няма мистерия. Виновникът е Чарлз Адамс. Знаех го още преди агент Мичъл да се появи и да ме „информира“, че бившият генерален директор се е забъркал с опасни хора. Всички улики сочат към Чарлз Адамс. Никой друг освен него в „Тао“ няма правото да подписва чекове за подобни суми. Джоан Легет не успя да намери никакви документи, обосноваващи чековете на Ай Ти Ес — било то фактури или поне разписки — защото подобна документация е липсвала.
Чарлз Адамс се е спотайвал в офиса си до късно нощем или рано сутрин, вкарвал е сметки в корпоративната счетоводна система, след което е отпечатвал чековете и лично ги е подписвал. Чековете са излизали от неговия лазерен принтер, пътували са през американските пощи, стигали са до пощенската кутия в Нейпълс и са попадали в ръцете на… някого. Но кой? Самият Чарлз Адамс? По-вероятно някой от тайнствените му съучастници — така наречените „опасни хора“, забелязани от Джоан Легет да го чакат в „Тао“.
Защо не казах на агент Мичъл за това? Отчасти заради предупреждението на Тад Билъпс да го „защитя“ и да опазя инвестицията му. Но имаше и още нещо. Чувствам особена близост с Чарлз Адамс — човека, когото никога не съм виждал и който най-вероятно е мъртъв. Бил съм в неговата ситуация: дължал съм пари на страховити хора, усещал съм стените да ме притискат от всички страни. Разбирам такива като него. Защото и аз съм такъв.