Каквото и да съм се надявал да намеря на „Уиндмиър“ 56 — уличаващи документи, сгърчения на кухненския под труп на Чарлз Адамс в локва от пръснатия му мозък, стиснал в ръка ловджийската си пушка (да, сега осъзнавам, че точно това съм очаквал да заваря) — не го намирам. Няма документи. Няма мъртви директори на фирми.
Решавам да сложа край на малкото си приключение с взлом. На път съм да изляза пред предната врата и да се върна към монотонното си ежедневие на спец по рестартиране. Бъдещето ще ми предостави други възможности да проваля живота си. Не днес.
Но има едно място, което остана непроверено, и това ме гложди. Стигнах толкова далече… защо пък не.
Защо пък не.
Връщам се по коридора и заставам под онази капак в тавана. Виси къса верига. Дърпам я и невидим хидравличен механизъм отваря врата в тавана. От задната страна на капака се разгъва стълба и телескопично се издължава надолу към мен, за да опре в пода.
От отвора ме лъхва тежък влажен въздух и замирисва на нафталин. Изкатервам се по стълбата и надниквам предпазливо в черното пространство. Някъде далече в тъмнината се виждат три процепа дневна светлина — вентилационна решетка. Ръката ми докосва ключ за осветление. Щраквам го. Крушка в порцеланова фасонка осветява таванското помещение. То има форма на буквата „А“ и позволява в най-високата си част преминаването на нормално висок прегърбен човек. Търся пътя по незавършения под, като внимавам да не се спъна в откритите греди. Няма кашони, няма сандъци, няма фамилно имане, няма мебели, които някому се е досвидяло да изхвърли. И тук няма мъртви генерални директори на компании. Има едно-единствено нещо и то е в далечния край — тежък черен пластмасов чувал за боклук — от онези големи чували за изнасяне на отпадъци от почистване на моравата или строителни отломки.
Отивам до него и се сгъвам на две, като внимавам Да избегна голите ръждиви гвоздеи, стърчащи от талпите на тавана. Коленича до чувала и го отварям.
Никога, през целия си живот не съм виждал толкова много пари накуп. Чувалът е натъпкан със стодоларови банкноти, събрани в пачки, а пачките, стегнати в "Тухли“. Бъркам дълбоко, избирам произволно една от „тухлите“, изваждам я и прелиствам банкнотите, за да се уверя, че всички са с лика на Бен Франклин. Не съм фалшификатор и не бих могъл да видя разликата между истинската и фалшивата стодоларова банкнота, но по-истински от тези не помня да съм виждал.
Когато работиш като мениджър на комисиони — а аз някога съм работил като такъв — развиваш особено аритметично умение. Това е така, защото целият ти живот зависи от това колко храна можеш да изядеш, каква ипотека можеш да си позволиш, колко жени можеш да имаш като „гарнитура“. Започваш да решаваш тези уравнения наум и скоро ставаш опитен като космически инженер в НАСА.
Условието на задачата е, примерно, от този род: „Ако имам сто потенциални купувачи и сключа сделки с десет процента от тях, а всяка продажба носи сто и петдесет хиляди долара, от които аз вземам 40 % комисиона, тогава ще донеса у дома 600 000. Трябва да приспадна данъка, разбира се, а за подобен доход той
Федерален и щатски — е около 40 %, това ми оставя 360 хиляди.“
Подобно уравнение се оформи автоматично в главата ми, докато съзерцавах купчината пари в краката си. „Тухла“ от стодоларови банкноти, струва ми се, съдържа двайсет хиляди. Двеста „тухли“ са равни на четири милиона долара. Е, трябва да се сметне данъкът, разбира се, но данъкът върху купчина пари в пластмасов чувал е точно нула!
Докато стоя загледан, се сещам, че тази пари са липсващият капитал на „Тао“. Нямам никакво доказателство за това, но числата съвпадат, а това е адресът, на който са били изпращани чековете на компанията. Механизмът, по който легалните чисти долари са превърнати в незаконен приход, ми се изплъзва, но не се съмнявам, че полицията и агент Мичъл ще разнищят схемата.
Ако живея достатъчно дълго, за да съобщя.
Което — изведнъж установявам това — в никакъв случай не е сигурно.
Отвън се разнася недвусмислен шум: затръшват се две врати на коли, от алеята долита скърцане на чакъл под тежестта на човешки крачки, а пред входната врата издрънчава връзка ключове. Замръзвам.
Обмислям да се скрия навътре в ниската тъмна част на тавана, докато не си замине посетителят на „Уиндмиър" 56. Тази мисъл просъществува точно две секунди. Този таван не е скривалище, а задънена улица, краят на пътя. Може би в буквалния смисъл. Който и да е посетителят, той е тук заради това помещение. Това е единственото място в къщата, заслужаващо някакво внимание. Не са интересни празните чекмеджета или шкафът без книги, а пластмасовият чувал в краката ми.