Така че се обръщам и побягвам. Процесът се състои от две фази — обръщане и побягване, и аз изпълнявам първата компетентно, може би дори елегантно, защото тялото ми се извива с гъвкавостта на газела. След това побягвам. Тук обаче се провалям. Хвърлям се към изхода през капака с всичката скорост и сила, на които съм способен. За нещастие забравям за ниския таван и оголените ръждиви гвоздеи. Главата ми се забива в греда и острият метал разкъсва кожата на челото ми. Виждам бяла светкавица и чувам океана. Замирам замаян и обхващам с ръцете си главата, опитвайки се да си спомня къде съм и накъде отивам.
Възстановявам ориентацията си. Аз съм в таванско помещение и стоя до чувал за боклук, пълен с пари, който не е трябвало да виждам, а отвън идват хора да го вземат. Тези хора несъмнено ще бъдат изненадани Да ме видят тук. А хора, дошли да си приберат четири милиона долара в чувал за боклук, не обичат изненадите.
Вече по-внимателно, отново се опитвам да избягам, този път по-бавно. Гася осветлението и се спускам по стълбата.
Скачам от нея в коридора. Трябва веднага да напусна, но не мога просто да се обърна и да побягна.
Трябва да прибера стълбата и да затворя капака. Поглеждам към коридора. Не мога да видя от мястото си антрето, но отлично чувам входната врата да се отваря. Опитвам се да запазя хладнокръвие и да огранича амплитудата на движенията си. Непохватността само удължава нещата. Набутвам нагоре стълбата сегмент по сегмент, докато тя най-сетне се прибира зад капака. Избутвам целия механизъм в отвора на тавана. По-тежък е, отколкото съм очаквал. Вратата се затваря на хидравличното си окачване и щраква на място.
Откъм антрето се разнасят гласове — неясни, мъжки, на няколко души.
Изскачам от коридора в спасителния отвор на най-близката врата, която се оказва тази на банята. Лош избор. Единственият прозорец тук е малък и залепнал от изсъхналата боя. Може би бих могъл да го отворя с няколко премерени удара. Но блъскането е изключено. Чувам в коридора приближаващи се крачки.
Заставам под душа и бавно дърпам завесата. Свалям пръсти от пластмасовия ръб и чувам глас точно в отвора на вратата. За момент се изплашвам, че съм разкрит, защото гласът говори директно към мен. Но езикът не е английски, а тонът не е агресивен. Човекът просто вика приятеля си… долавям в гласа някаква развеселеност.
Той влиза в банята и крачките му спират на сантиметри от преградната завеса на душа. Толкова е близко, че чувам дишането му. Издава звуци като голяма мечка. Чува се някакво метално изщракване. Разнася се звук на цип, последван от плисване на урина в тоалетната чиния.
— Аааах… — въздиша мъжът на универсалния език на облекчението.
Изпикаването продължава дълго. Отвън се чува гласът на друг мъж. Езикът отново не е английски. Звучи източноевропейски, може би е руски. Пикаещият отговаря нещо, но не спира да пикае. Не говоря руски, но понеже също пикая, ето същността на диалога: „Почакай малко. Пикая“.
Помръдвам леко глава един-два сантиметра надясно, за да си разширя полезрението. Сега едва виждам горната част на казанчето. Изгледът не е кой знае какво, но ми дава обяснение на металното изтрополяване, което съм чул, преди мъжът да започне да пикае. Той е носил нещо под колана си, което е свалил и поставил върху керамичното казанче. Пистолет. Много голям черен пистолет. Гледам го, докато лежи върху казанчето.
Спирам да дишам. Хазартният играч в мен изведнъж се ужасява от ситуацията. Взломът първоначално изглеждаше като забавна игра. Е, имаше си своите недостатъци — можеха да ме арестуват, кариерата ми можеше да приключи, Либи щеше да се срамува от мен.
Но в тези недостатъци се вмъква още един, който първоначално не бях включил в уравнението — смъртта.
Накрая струята заглъхва. Отново се разнася звукът на цип, после на пусната водата за измиване. „Окей“, казва мъжът на развален английски, следва фраза на руски, ръката му се появява в полезрението ми, взема оръжието и това е всичко — той и пистолетът му изчезват.
Стоя като вкаменен. Зад вратата на банята нещо става: дрънкането от спускащата се стълба за тавана, после приглушени стъпки. Струва ми се, че чакам цяла вечност. После отново шум на стъпки, гласовете… връщат се. Стълбата отново издрънчава, следва щракването на капака в тавана.