Офисът е без преградни стени, разпределен на работни места чрез сглобяеми клетки „Стийлкейс“, оборудвани със столове „Хърман Милър“. По периметъра му има малки лични офиси. Всеки от тях разполага с прозорец, гледащ навън, и стъклена стена, гледаща навътре към „арената“, е очевидната идея ръководството да държи подчинените под око, или може би за да демонстрира „тежката артилерия“ достойните си за подражание работни умения на редовия персонал. Но тъй като всички тези офиси са празни в 9,05 часа в понеделник сутринта, възможното вдъхновяващо послание не може да има никакъв ефект върху персонала на „Тао“.
Откъм входа на сградата се разнася шум. Аманда говори с развълнуван — и вече явно обезпокоен — мъж. Той носи куфарче. Току-що е влязъл във фоайето. Не чувам думите им, но веждите на мъжа се извиват в драматична изненада, докато устните му явно изговарят „Сега?“. Аманда кимва, отговаря му нещо и ме посочва. Мъжът ме изглежда продължително и зарязва разговора си с нея, без да й каже довиждане. След което се отправя като куршум към мен. Протяга ръка от пет метра разстояние и на лицето му разцъфва широка усмивка.
Последните му крачки са почти на бегом.
— Здрасти! Ти трябва да си Джим. Аз съм Дейвид Перис. — Изрича това на един дъх, без пауза, като една дълга дума. И допълва: — Вицепрезидент по маркетинга.
Ръкостискането ми е подчертано вяло. Дейвид Перис е по-нисък от мен, е дребни кости и жилесто тяло, което би изглеждало добре в тренировъчно трико на рогозка за упражнения. Има тъмна коса, уши с размера на кроасани и извити нагоре в ъгълчетата клепачи. Външният му вид е резултат или на неуспешно генетично инженерство, или на сбъркан лифтинг, но каквато и да е причината, той изглежда като елф.
— Аз съм Джим Тейн — уведомявам го официално аз.
А той поклаща пръст към мен, сякаш съм се държал като непослушно дете:
— Общо събрание, а? Това ми харесва. Опитваме се малко да пораздрусаме нещата?
— Именно.
— Добре — той понижава глас до степен на драматичен шепот. — Радвам се, че си тук. Джим. Наистина. Крайно време беше тук да се появи компетентен мениджър.
— Ще направя каквото мога, Дейвид.
Трапезарията е квадратна стая 6 на 6 метра и в нея има три комплекта маси със столове. Нищо повече от типичната корпоративна кухня — мебелирана в период на корпоративен разкош и амбиция (микровълнова, машини за капучино, струпани до стената кашони с пликчета различно овкусени пуканки), но вече поизпразнена и занемарена вследствие на уморителното ежедневие. Няколко мръсни и влажни надписа, отпечатани на лазерен принтер, уговарят четящия да се държи прилично: да чисти плота, да бърше микровълновата, да изважда забравени пакети с обяд от хладилника. Всеки надпис завършва с по няколко удивителни. Съдейки по състоянието на това място в момента, молбите, независимо от изобилната им пунктуация, са били пренебрегвани.
Заставам в предната част на помещението. Служителите на „Тао“ — малцината, пристигнали на работа — се скупчват срещу мен. Наброяват към двайсетима. Всеки носи официалната униформа за софтуерна компания — панталони и тениска с къси ръкави. Явно съм единственият в целия щат Флорида, достатъчно глупав, за да облече костюм с вратовръзка през август.
Прочиствам си гърлото.
— Добро утро! — казвам със силен глас. Опитвам се да го докарам едновременно авторитетен и щастлив, но със закъснение усещам, че звуча като сержант по строева подготовка, на когото му правят свирка. Понижавам тона си и опитвам малко по-разговорно: — Казвам се Джим Тейн. Както може би сте се досетили, аз съм новият директор на „Тао Софтуер“.
Вглеждам се в групата хора пред мен. Нито едно лице не изглежда щастливо да ме види. Общият знаменател на израженията е лека развеселеност: я да видим колко дълго ще изкара пичът във вълнения костюм.
— Нает съм от инвеститорите на „Тао“. Работата ми е да обърна компанията с лице напред. — Решил съм да не споделям, че съм нает, след като старият им директор е изчезнал от лицето на земята, че съм последният от набелязаните, приел предложението, и че никой — включително аз самият — не вярва особено, че ще успея.
Вместо това казвам:
— Разбрах, че тук, в „Тао“, има значителен потенциал. Инвеститорите в компанията са много ентусиазирани. Те ми разказаха за прекрасните хора тук, както и за интересната нова технология.
Това беше истина наполовина. Инвеститорите наистина бяха развълнувани от технологията на компанията. Но прекрасно можеха да минат без хората. Всъщност, ако съществуваше нещо като капиталистическа неутронна бомба — устройство, което прави така, че хората да изчезнат, оставяйки непокътната интелектуалната собственост на компанията — рисковите инвеститори зад „Тао“ със сигурност щяха да я пуснат именно в тази трапезария.