Ставам и контактът между нас се прекъсва. Тя отстъпва крачка и ние разменяме местата си зад бюрото.
Моментът е отминал, тя сяда обратно и отново си нахлузва телефонната гарнитура. След това, все едно нищо особено не се е случило, ме информира:
— Закъсняваш за срещата. Чака те в малката заседателна зала.
— Срещата?
— Пит Бланд. Чака те от двайсет минути.
Пит Бланд — адвокатът на „Тао“ — ми е наследство от моя предшественик, така както съм получил в наследство длъжността на Чарлз Адамс, писалището му и татуираната му секретарка.
Пит Бланд е партньор в „Пъркинс Стилуел“ — най-елитната адвокатска кантора в Тампа. Това е поредният пример за закономерността, която съм забелязал навсякъде из „Тао“ от самото ми идване тук: за компания без нито долар печалба до момента, разчитаща основно на щедростта на своите инвеститори, тук няма и следа от скъперничество. Просторната рецепция в стил ар деко, столовете модел „Аерон“, първокласният офис интериор, а сега и този скъп адвокат — всичко това допринася за обезкървяването на компанията.
Но точно безумните месечни разходи са причината да поискам тази среща с Пит Бланд — аз трябва да сложа някакъв турникет върху това кръвотечение. Бързо. И има само един начин това да стане.
Вземам оранжева папка от заключено чекмедже на бюрото ми и се забързвам към малката заседателна зала. Очаквам да видя пълен мъж на средна възраст в скъп костюм със златни ръкавели. Вместо това виждам мършав 35-годишен пишлигар с обувки „Док Мартен“ и стилно оформени бакенбарди — не знам как им казват сега, „баки“? — пъстроцветна неонова вратовръзка, създаваща впечатлението, че е със собствен електрогенератор. Предполагам, че когато си се родил с името Пит Бланд, има два начина да се справиш в живота: Да се предадеш или да се опънеш. Адвокатът на „Тао“ беше избрал втория път. С обувките, бакенбардите и крещящата си вратовръзка той приличаше повече на сводник, отколкото на адвокат.
— Джим Тейн — изпреварва ме той, — радвам се да се запознаем. Аз съм Пит Бланд. — Има адвокатско ръкостискане — сухо, твърдо и бързо. Адвокатите са като шофьорите на такси — те винаги искат да са сигурни, че времето им се засича. — Чух вече много хубави неща за теб.
Чиста проба лъжа, която просто игнорирам.
— Но все пак трябва да попитам — продължава той: — Какво се е случило с главата ти?
Почти бях забравил за нея. Докосвам раната. Вече е с размера на две яйца.
— Просто не внимавах откъде минавам.
— Това е историята на живота ми — съгласява се Пит Бланд. — Най-сигурният начин да се окажеш с ипотека и две деца, нали така? — Сяда и отваря дипломатическото си куфарче. Изважда от него жълт адвокатски бележник и химикалка. — Значи… — щраква той химикалката — искаш да уволниш някои хора.
Поглеждам зад него, към вратата, за да се уверя, че е добре затворена.
— Повече от няколко.
Когато уволниш много хора, се случват две неща. Първо, намаляваш разходите си за заплати. Второ, започват да те съдят. Тези две неща вървят ръка за ръка и едното следва другото, както пощенският вагон следва локомотива. Точно това е и причината за тази среща с адвоката: искам да се случи първото, но да избегна второто.
— Готов ли е списъкът, за който говорихме? — пита Пит Бланд.
Развързвам папката, която съм донесъл, и му подавам един лист от принтера. На него е списъкът — редове с имена с двойна разредка. Никакво заглавие в получер шрифт, което да казва примерно: „За уволнение следващата сряда“. Това е един от малките директорски трикове, които научаваш, след като години наред си забравял в ксерокса оригиналите, от които си копирал.
— Преди да започнем — казва Пит, — може би е добре да извикаме завеждащата „Личен състав“?
Чуквам с пръст върху едно от имената в списъка — Катлийн Роси, директор на „Човешки ресурси“.
— А… — казва той.
Кимвам мрачно.
Преглежда списъка.
— Добре, да не го увъртаме. Четирийсет имена. Колко от тях са чернокожи и колко са жени?
— Нула чернокожи, четири жени.
— Колко жени ще останат, след като уволниш останалите в този списък?
— Две — отговарям му.
— Не е добре — изстрелва той. — Извади четирите жени от списъка.
— Майтапиш се.
— Ни най-малко — уверява ме Пит. Не вдига поглед. Зает е със зачеркването на всяко от очевидните женски имена. — Ще спестиш каквото мислиш, че можеш да спестиш, от заплати, но ще го платиш десетократно, първо като хонорар на мен, после на Службата за обжалване срещу дискриминация при уволнение и пенсиониране. — Вдига поглед: — Хора на възраст?