— Какво значи „на възраст“?
— Над четирийсетте.
— Опа… — сепвам се аз.
Пит се обляга на стола си и ме разглежда през присвитите си очи. Има изражението на онколог, опитващ се да прецени дали пациентът му е готов да чуе лошите новини. Хвърля химикалката си на масата.
— Кларк Роджърс, той е партньор в „Стилуел“ и се занимава с трудово право… сигурно го знаеш. — Отговорът ми не го интересува. — Та той си има любим лаф. Искаш ли да го чуеш?
— Не мисля.
— Когато един служител изглежда грозен, нещата стават грозни — това му е лафът.
— Много изящно казано.
— Нали искаше да го чуеш.
— Всъщност казах ти, че не искам.
Той свива рамене.
— Има шестима над четирийсетте — въздъхвам аз. — „Хора на възраст“, ако използваме елегантния ви юридически жаргон.
— Хайде да смятаме малко. Шестима означава петнайсет процента от уволнените — пресмята с лекота Пит. — А колко общо „хора на възраст“ работят за „Тао“ в момента.
— Седем.
— Е, виждаш ли проблема? — пита Пит Бланд. — Осем процента от текущо наетите, но петнайсет процента от уволнените. Можем още сега да напишем чека. Да го направим платим на Тръста за групови искове при възрастни хора с нарушени права. Колко пари имаме в банката?
— Не са останали много.
— Достатъчно ли са, за да ми платиш хонорара?
— На твое място бих го осребрил по-бързо.
Поглежда ме внимателно, за да прецени дали се шегувам. Но аз съм напълно сериозен. Плъзга листа към моята страна на масата, както влаков обирджия би подал шашка динамит. — Ето какво трябва да направиш: извади от списъка трима от тези хора.
— Кои трима?
— Все ми е едно. Хвърли монета.
— Имам причина да ги уволня — те са ужасни.
— Естествено, че са ужасни — казва Пит. — Те са стари. Когато хората остареят, стават лениви. Точно затова искаме да се отървем от тях. Но не можеш да го направиш, Джим. Не в тази страна.
Наблюдава ме, за да се увери, че съм стоплил.
После продължава:
— След като направиш препоръчаните от мен промени — момичетата и възрастните, — няма от какво да се безпокоиш. Забрави за Закона за адаптация и преподготовка на работниците — в случая не се прилага. Можеш да уволняваш на воля. Кога е великият ден?
— Сряда следващата седмица.
— Съжалявам — въздъхва той, — знам, че това е трудната част от работата ти.
Иска ми се да му обясня, че трудната част от работата ми е да преценя кого да не уволня. В тази компания има само боклуци и нищо смислено. Но извиквам на лицето си кисело изражение и потвърждавам:
— Да, това ще бъде доста трудно.
Пит Бланд се опитва да ми съчувства — това му отнема точно пет секунди — като не говори, а само кима. Изразил по този начин скръбта си, той затваря с щракване химикалката си, сякаш е отсякъл главата на особено досадно насекомо. Надига се от стола си и прибира бележника си в куфарчето.
— Женен ли си, Джим?
— Да.
— Трябва някой път да излезем заедно… с жените, имам предвид. Има едно хубаво заведение край водата, дето само местните го знаят — „Алигаторската хижа“. Успя ли вече да го посетиш?
— Не.
— Страхотно е — уверява ме Пит. — Ще кажа на асистентката ми да ни резервира маса за някой ден следващата седмица.
— Звучи забавно — съгласявам се аз. В съзнанието ми изплува изображение: Либи седи на една маса заедно с Пит и жена му. Съпругата ми си е сложила маската на необщителност, ръцете й са кръстосани, начумерена е и отказва да общува и да яде. — Много забавно — повтарям.
— Добре тогава — казва той, изправя се и двамата се ръкуваме.
Придружавам го до вратата.
— Само още нещо — казвам аз, сякаш мисълта ме е сполетяла току-що. — Някой присвоява пари от компанията. Имаш ли нещо против да се поразровиш?
— Какво точно искаш?
— Парите се изпращат до една къща в Санибел. Искам да знам кой е собственикът й.
Подавам му листчето с адреса „Уиндмиър“ 56.
— Изглежда проста работа — казва той. — Ще наредя на някого да установи това.
15
Напускам офиса към шест и половина и десет минути по-късно се прибирам у дома. Слизам от колата и веднага забелязвам съседа от другата страна на улицата — велосираптора с голяма захапка и изпъкналото чело.