Той крачи из предния си двор, говори в мобилния си телефон и жестикулира със свободната си ръка, в която стиска изпушена наполовина пура.
Твърде далече е, за да доловя ясно някои думи, но чувам тембъра на гласа му, ритъма и потока на думите му. На път съм да се обърна и да вляза у дома, но в този миг вятърът довява няколко думи. Нещо в главата ми прещраква и веднага разбирам защо не мога нищо да му разбера. Ами той говори на руски.
Обръща се да ме погледне и погледите ни се вплитат. Чувствам се виновен, сякаш ме е уловил да го подслушвам. Казва още нещо в телефона си — поривът на бриза е утихнал и вече нищо не долавям — затваря го с щракване и го прибира в джоба си. Хвърля угарката от пурата си на земята, стъпква я с тока на обувката си и се прибира у дома си.
Търся Либи първо в кухнята, после в спалнята. Не я намирам на нито едно от двете места. Излизам обратно на двора, за да проверя в зеленчуковата градина. Но градината също е празна. Почвата е равна и гладка, без нито една следа от човешки крак.
Заобикалям встрани. Хорът на цикадите край мен се засилва. На двайсетина метра, от другата страна на басейна, има нещо като градинска барака, построена на издигната дървена платформа. Вратата на бараката е отворена. Приближавам се до нея и виждам жена ми коленичила в полумрака вътре с гръб към мен.
— Либи? — проговарям аз.
Тя се обръща.
— Джими… — малко стреснато казва. Избутва торба с прясна пръст обратно на металната полица.
Изправя се на крака и плясва с длани. После, без да погледне назад, излиза от бараката и затваря вратата зад себе си.
— Прибрал си се по-рано. — Това ми прозвучава обвинително.
— Какво правиш?
— Занимавам се с градината.
Сещам се за недокоснатата от човешка ръка градина, покрай която току-що съм минал.
— Какво се е случило с главата ти? — поглежда ме тя.
— Инцидент.
— Какъв инцидент?
Признанието, че съм влязъл с взлом в чужд дом, че съм намерил четири милиона долара на тавана на този Дом или че съм се крил зад душ завеса от човек с пистолет в ръката, няма да укрепи доверието на жена ми в мен.
Затова й отговарям:
— Стаята за консумативи в офиса. Ще повярваш ли, че отидох да си взема една скапана химикалка, а едва не загубих живота си?
Трудно й е да ми повярва. Но после ми се усмихва. Хваща ме за ръката и ме повежда към дома.
Поръчваме пица от „Домино“. Седим на малката ни веранда до спалнята над басейна. Там има два шезлонга, но ние използваме единия. Седим с кръстосани крака, с лице един към друг, поставили мазната кутия за пица между нас.
Разказвам на Либи за деня си… повечето, не всичко. Споделям за срещата с Пит Бланд, неоновата му вратовръзка и дългите му бакенбарди. Разказвам й как Пит нарича хората на четиридесет „хора на възраст“ и за съвета му да уволнявам в „Тао“, съблюдавайки математическа пропорция, съобразно пола и расата.
Не й споменавам за разходката си до „Уиндмиър“ 56, нито за находката на тавана.
Чувствам се комфортно, усещам между нас хармония — може би за първи път от пристигането ми тук. Не е нещо велико, но ми носи спокойствие. Че колко пъти сме седели така, един срещу друг, с кутия от пица между нас? Колко пъти сме се хранили заедно? Сигурно много, а това са моментите, които съставляват брака — дребните неща без особено значение. Съдържанието, качеството на тези моменти — а не на големите драматични събития — определя съдбата на една връзка. Щастлив съм, че изживяваме този тих, скучен епизод заедно. Животът ни спокойно може да мине с по-малко драми.
Довършваме пицата. Ставам, разкършвам се, поглеждам през стъклената врата, после към спалнята.
— Дали да не влезем вътре? — предлагам.
Това, разбира се, не е въпрос, а по-скоро следва да се разбира като: „Време е да влезем вътре, Либи“.
Но Либи поглежда към спалнята по начин, подсказваш, че не е решила дали да се присъедини към мен там. Дали да се върне вътре. На лицето й изпълзява странно изражение — някаква моментна тъмнина — като сянка на облак, преминаваща през огрята от слънцето ливада.
— Бих искала да не се налага да влизаме там — промърморва тя.
Отново поглеждам през стъклената врата, като се опитвам да разбера какво й има. Гледам спалнята. Там няма нищо освен леглото, разбира се, няколко скрина и вентилатора на тавана. Възможно ли е да не съм я разбрал правилно.
— Спалнята ли не ти харесва? — недоумявам аз.
— Не ми харесва къщата — отговаря ми тя.
Но в следващия момент, също така внезапно, както се е появила, тъмнината се разсейва и Либи се засмива, отмятайки назад глава.