— О, няма значение! — казва тя и се усмихва. — Съжалявам. Просто… Харесва ми тук, отвън. Обичам чистия въздух.
Хваща ме за ръка и ме повежда към вратата. Но аз освобождавам ръката си и я слагам върху дръжката на вратата, за да й попреча да я отвори.
— Почакай — казвам.
Нещо в мен ми казва да не изпускам този момент. Може би това е начинът, по който Либи ми подава ръка. Може би така ми казва, че е готова да говори за онази нощ. Нощта, когато Коул умря.
— Понякога го виждам, Либи — тихо казвам аз.
Поглежда ме. Държи се предпазливо.
— Виждаш го? — повтаря тя.
— Сина ни — уточнявам.
— О — кима тя. — Разбира се.
— Знам, че ме обвиняваш за онази нощ. И така трябва. Разбира се, че така трябва, но…
— Моля те — спира ме тя и сграбчва ръката ми. — Моля те, Джими. Нека не говорим за това.
— Загубихме детето си, Либи. Колко дълго няма да говорим за това?
Либи поглежда покрай мен към място, което се намира много далече от тук. Към различно време и различно място.
Мълчи. Гледа. Дистанцирана е. За какво ли си мисли?
Когато проговаря, гласът й е по-тих и от шепот:
— Има нещо, което споделяме.
— Какво е го?
— Загубата на дете.
— Разбира се — побързвам да се съглася.
Но преди да успея да добавя още нещо или да я попитам какво има предвид, тя пристъпва напред и много нежно ме целува по бузата. И много натъжено.
Обръща се и влиза в спалнята, като ме оставя сам на верандата, сякаш аз съм бил онзи, който първоначално не е искал да влезе.
Слизаме долу и гледаме телевизия — едно от онези риалити шоута, в които разни хора се мъчат да се държат естествено, докато играят пред камери, като се преструват, че те не съществуват. Само час е достатъчен да ни убеди да се върнем в нашето риалити шоу, така че се качваме обратно по стълбите, към спалнята.
Събличаме се. Жена ми застава в отсрещната страна на стаята, с леглото между нас, като стои с гръб към мен. Докато облича тениската си, виждам в профил голата й гръд и въпреки че не го искам — се възбуждам.
Тя обува боксерки, мъжки боксерки — няма нищо по-секси от жена в мъжки боксерки, нали така? мушва се под чаршафите и изгася нощната лампа откъм нейната страна.
— Лека нощ, Джими казва тя, — уморена съм.
Значи тази нощ ще я пропуснем. В съзнанието ми изплува друг неканен образ — гърдите на моята секретарка, малките й розови зърна и странната татуировка.
Гася на свой ред моята нощна лампа и оставаме да лежим на тъмно. Чувам поскърцването на електрическия пропелер над нас.
— Има нещо, което не ти казах — проговарям аз. — За това как си ударих главата.
Веднага усещам, че правя грешка, ужасна при това, и че съм избрал път, който води към конфликт. Но имаше един миг тази вечер, отвън на верандата, когато душите ни се докоснаха… почти. Само миг наистина, но това е всичко, което искам сега друг интимен момент — връзка с тази жена, която винаги изглежда толкова далече от мен.
— Каза ми, че си се ударил в склада на работа.
Излъгах те. Беше в една къща… къща, в която влязох с взлом. — Изпитвам онова познато усещане, че развалям нещата — приятната вечер, която току-що сме споделили, пицата на шезлонга, гледането на телевизия от дивана — нормалната обстановка, уюта. Но нещо не ми дава мира. И ето, Джими Тейн се задава с факла с ръка, готов да опожари всичко. — Качих се на тавана и намерих там пълен с пари чувал.
Сега вече й разказвам цялата история — за адреса на „Уиндмиър“ 56, за чековете, написани от някого в „Тао“ и изпратени на този адрес, за това как съм се вмъкнал в къщата през задния прозорец и съм намерил пачките в чувала и едва не съм бил разкрит от хора, говорещи руски.
Когато свършвам, тя мълчи.
Мълчи толкова дълго, че се питам дали не съм я приспал с дългия си разказ. Но не, усещам я, че сяда в леглото. Будна е. Но мълчи. Все едно е онемяла.
Трябва да призная, че не съм очаквал мълчание. Очаквах реакция, някаква реакция, защото така би постъпила една съпруга, когато мъжът й разкаже, че е влязъл с взлом в чужд дом и е намерил там четири милиона в чувал за боклук — тя някак реагира. Как точно би реагирала, е отделен въпрос. Може би е приятно развълнувана: „С взлом? Ти? Джими Тейн?“.
Или се разсърдва: „Поел си ужасен риск! Можеше да ти се случи нещо лошо! Те са били въоръжени!“.
Но мълчание…? Не съм очаквал мълчание.
Това мълчание продължава прекалено дълго.
Накрая не издържам:
— Либи?
Тя прошепва:
— Джими.
Не мога да разшифровам тона й.
— Какво правиш Джими? — гласът й е тъжен, разочарован. — Джими, Джими, Джими…