— Какво?
— Защо разваляш всичко?
— Нищо не развалям — възразявам аз, макар че тя е права и точно това мислех и аз само преди малко. Този следобед се опитах да разваля нещата с проникването си в онази къща и когато все пак не успях, опитах се да ги доразруша сега, лежейки в леглото с настояването си да разкажа на Либи за парите. Но не можех да сложа точка. Не можех да оставя тази приятна вечер да завърши… хубаво.
— Просто искам да разбера кой краде пари от компанията. Трябва да открия. Това е работата ми.
— Твоята работа? — повтаря тя. Включва нощната си лампа. Кожата й е бледа и набръчкана от лежането, лицето й е измъчено. Гледа перките от тик, които лениво се въртят над нас и адресира следващите си думи към вентилатора, а не към мен: — Защо мислиш, че те наеха, Джими?
— Защото Тад Билъпс…
— Тад Билъпс какво? — сопва се тя. — Мисли, че ти си велик директор на компании? Така ли мисли той, Джими? Че си геният на рестарта? Наел те е, защото си най-добрият кандидат? В цялата Силициева долина ти си най-добрият, до когото той е успял да се добере? И си последната му голяма надежда?
— Не — мъченически признавам аз.
— Какво ти каза Тад, когато те нае? Помниш ли какво ми каза, че той ти е казал? „Защити ме — казал ти е той: — Защити ме, Джими“.
— И какво общо има това е каквото и да е? — питам я аз. Но в мига, в който думите излизат от устата ми, се досещам. Какво обикновено, оказвам се една крачка зад нея. Както обикновено, тя вниква в нещата много преди мен.
Но Либи неумолимо продължава да развива предимството си. Гледа ме по начина, по който ентомологът наблюдава насекомото, което се готви да забоде на дъската.
— Най-сетне имаме шанс, Джими. След всичко, което ни причини, все още имаме шанс. Само Господ знае защо…
— Либи… — изграчвам аз.
— Все още имаме шанс — продължава тя. — Но ти искаш да го унищожиш. Кажи ми нещо. Ако продължиш да копаеш, какво си мислиш, че ще намериш? Наистина ли си представяш, че си някакъв гений детектив, който разкрива голяма тайна? Няма никаква тайна, Джими. Защо мислиш, че си тук? Опитах се да ти го кажа и преди, но ти не ме слушаше. Защо, мислиш, Тад Билъпс — така нареченият ти приятел, който се беше отказал от теб, все едно си мъртъв — та защо, мислиш, той ти даде — даде на теб — тази работа във Флорида, за да спасиш някаква скапана компания, за която му е много добре известно, че не може да бъде спасена? Заради славното ти родословно дърво?
Мълча шокиран. Когато поглеждам жена ми, виждам в нея гняв и… интелект, какъвто досега не бях забелязвал. Къде изчезна мекушавата сервитьорка, с която флиртувах в „Гъската“ преди толкова много години? Къде е момичето, което нямаше представа от инвестиции и рисков капитал, когато се оженихме, или от висши технологии, от мениджърство или рестартиране? Няма я. На нейно място има друга. Нова…
В леглото до мен лежи умна и корава жена.
— Само искам да разбера какво става — обяснявам аз.
Не знаеш ли какво става? — язвително ме пита тя.
— Аз знам какво става, а съм ти само жена. Да ти обясня ли какво става? — Замълчавам, затова тя продължава: — Добре. Ето какво става, Джими. Ти не си нает да ровиш и разследваш какво се случва в „Тао“. Наеха те, за да бъдеш толкова благодарен за работата си, че да игнорираш каквото видиш. Нает си, за да си затваряш устата и да се правиш на глупак. Не би трябвало да те затрудни чак толкова, нали Джими?
— Либи…
— Четири милиона долара са откраднати от компанията ти, Джими. Четири милиона долара в чувал за боклук. Кой, мислиш, стои зад това?
— Тад?
Усмихва се. Усмивката й не е злобна. Много по-лоша е от това — състрадателна усмивка. Усмивката, с която умните се усмихват на тъпите, силните — на слабите. Покровителствена усмивка. Когато я виждам на лицето на жена ми, ми се доплаква.
Тя може би усеща, че е отишла твърде далече. Взема ръката ми. Гласът й става мек и топъл.
— Джими, чуй ме. Друг шанс няма да ни се удаде. Това е шансът ни.
— Знам.
— Нает си, за да не забележиш липсващите пари. Нает си, за да не разследваш. Затова си избран от Тад. Защото му дължиш всичко. Сега изясни ли ти се? — Кимвам. — Джими… — гласът й е нежен и ми се иска да се превъртя и разтопя в нея. Колко силно я обичам!
— Джими, можеш да се справиш! Ако дадеш на Тад каквото иска, той ще те възнагради. Знам, че ще го направи. Иска от теб да не раздухваш нещата. Никакви банкрути, никакви адвокати, никакви ровещи из документите счетоводители. Разбираш ли? Когато бурята утихне, когато всичко се успокои, когато никой вече няма да се интересува, той кротко ще пусне кепенците на компанията. И тогава ще бъде в дълг пред теб. Ще намери начин дати се отблагодари. Кой знае… може би ще ти даде да управляваш истинска компания. Може би у дома, в Калифорния. Разбираш ли?