Разбирам. Какво наистина ми беше влязло в главата? Сега просто ми изглежда лудост. Катерене по тавани и криене зад душ завеси. Жена ми е права. Естествено, че е права. Тад Билъпс е знаел, че ще открия липсващите четири милиона долара. Как бих могъл да не ги открия? Но не ме е наел да ги намеря. Наел ме е да ги забравя.
— Знаеш ли дефиницията за умопомрачение, Джими? — пита ме Либи.
— Не.
— Да правиш едно и също нещо, без да спираш. Отново и отново, въпреки всички свидетелства на света, че така не става.
Какво искаш да кажеш?
— Не ти казвам. Моля тя. Умолявам те, Джими… — Стиска ръката ми. Не прави една и съща грешка отново и отново! Това е нашият шанс. Нашето завръщане.
16
Когато на следващата сутрин пристигам в офиса, Аманда е готова да посрещне всеки евентуален посетител и се усмихва лъчезарно, щастлива от всичко на света.
— Добро утро, Джим само дето не изпява тя. — Главата ти изглежда здрава.
— Само външно — казвам аз и минавам покрай нея. Не желая повече разговори на тема главата ми. Искам да погреба спомените от вчера — за тъмни тавани, пълни с натъпкани с пачки чували, за надничания в деколтето на Аманда. Почерпил съм вдъхновение от разговора в леглото с Либи. Ще бъда образцов войник, добър директор. Ще ръководя „Тао“ тихо и ефективно, по най-добрия начин, на който съм способен. Ще задържа компанията над водата колкото мога по-дълго. Ще защитя Тад Билъпс. Край на ръждивите пирони в главата ми. Край на провалените шансове, които са ми дадени.
— Търсиха те — казва Аманда зад гърба ми. Спирам се и тя ми подава розово листче за записано съобщение. — Само преди минута. Каза, че било спешно.
Поглеждам бележката. „Санди Голдън“ е написано на нея, следва телефонен номер. Влизам в „арената“ и продължавам да разглеждам бележката. Онзи Санди Голдън? От „Олд Доминион“? Че какво, за бога, иска той от мен?
— Добро утре, Джим — казва някой.
Над стената на клетката, покрай която минавам, надниква главата на Дейвид Перис.
— Добро да е, Дейвид.
— Джим… — и преди да успея да се измъкна, той изскача като породист кон на старта на гонка. Неудържим е и размахва лист хартия, който — забелязвам дори от разстояние — е пълен с подробни бележки и схеми, драсканици на луд. — Наистина искам да ти покажа това, ако имаш малко време.
— За нещастие нямам малко време, Дейвид — продължавам аз да вървя към моя офис.
— Но ти даже не знаеш за какво се отнася! — проплаква той. Звучи наранен.
Констатацията му е напълно вярна — не знам какво е написал със ситния си почерк в онзи бележник. Но знам друго нещо, което пък Дейвид не знае — че следващата сряда следобед той ще е един от четирийсетте, които ще бъдат съпроводени до изхода на тази сграда. Така че няма никакъв смисъл да градим връзки, да се опитвам да го разбера, да симулирам интерес към бележките му.
— Друг път — казвам му аз.
— Кога, Джим? — скимти той като неуморим малък териер, който се вре из краката ми. — Кога? Кога точно?
— Четвъртък — казва аз. — Следващата седмица. Въведи среща в онлайн календара.
— Прекрасно, Джим — казва той. Усмихва се, отново е щастливият елф.
Бързо се прибира от страх да не размисля, отстъпвайки заднишком към бюрото си. Намирам се на прага на собствения си офис, с единия крак вътре, с другия навън, в „арената“, когато чувам електронно иззвъняване от страна на компютъра ми. Поглеждам, за да видя на екрана искане за ново събрание: „Приемате ли среща с Дейвид Перис — пита ме съобщението — за обсъждане на инициатива за рентабилен маркетинг?“ Аз между другото планирам да приведа в действие собствена рентабилна маркетингова инициатива, състояща се в това да уволня целия отдел „Маркетинг“. Но… какво, по дяволите? Сядам зад бюрото си, хващам мишката и щраквам върху бутона, приемащ искането на Дейвид за среща.
— Благодаря, Джим — разнася се моментално откъм „арената“. Голяма работа са електронните комуникации.
— Няма проблем, Дейвид — извиквам му аз.
Оставям куфарчето си на бюрото, до фотографията ми е Либи и червения демон, дебнещ зад гърба ни. Наистина трябва да се отърва от тази снимка.
Набирам телефонния номер от листчето, което продължавам да държа. Очаквам да премина през поредица портали от телефонистката на „Олд Доминион“, през секретарката на Санди Голдън и след това може би даже да бъда оставен на изчакване, докато той намери за удобно да се свърже с мен, което на корпоративен жаргон означава „охлади си малко страстите, докато аз си изчопля в носа, изтропам се в тоалетната или свърша да правя онова, което трябва да утвърди доминиращата ми позиция над теб“.