Само че гласът, който ми отговаря още след първото позвъняване, е същият мрачен бас, познат ми от катастрофалната среща в центъра на Тампа миналата седмица.
— Санди се обажда — казва гласът. Чува се някакво пращене и леко съскане, което означава, че съм намерил Санди на личния му мобилен телефон, без никакво посредничество на телефонистки и секретарки.
— Санди, аз съм Джим Тейн. Получих съобщението ти.
Дълга пауза… За миг решавам, че връзката се е разпаднала. Но после гласът му се връща в слушалката.
— Джим — казва той накрая, — много съм щастлив да ти съобщя, че договорът е одобрен. Обсъдихме тук нещата и всички са съгласни, че технологията ви е точно онова, от което се нуждаем. Така че приемаме. Всъщност толкова сме възбудени, че ще вдигнем малко мизата — готови сме да инвестираме един милион долара. При условията, които ти ни изложи. Добре ли е така, Джим?
Опитвам се да запазя гласа си равен и да не прозвуча изненадан.
— Звучи много добре.
— Ще го направим по мъжки. Да си стиснем ръцете и забравим засега за формалностите. Ще ти изпратя меморандум за сключена сделка до края на деня. Плащането ще преведем до понеделник.
— Това е страхотно — искрено казвам аз. — Очарован съм. — Но се старая да не звуча прекалено възторжен. Това е тактика на преговарянето, която се научава с практиката: никога не се смей гръмогласно пред нещастника, приел офертата ти.
— Оправя ли това сметките ни? — пита Санди. Странен въпрос, зададен със странен глас. За човек, който твърди, че е толкова „възбуден“ от сделката, той не звучи много ентусиазиран. По-скоро ми звучи като човек, който си урежда сметките с букмейкъра.
— Даа… — проточвам неволно аз. — Всичко е наред.
— Добре, сбогом тогава. — И толкова. Той прекъсва без телефонни любезности, без обещания за „взаимно изгодно партньорство“, без очакване на „хубавите неща, които ни предстоят“ — нито едно от обичайните корпоративни клишета, с които всеки облъчва другия задник в края на всеки разговор, ако не за друго, то поне за да се смажат колелата на великата машина на търговията. Оставам да държа в ръка онемялата слушалка.
Бавно я оставям на вилката. Осъзнавам, че стоя прав — още не съм сядал след влизането си тук.
Отивам в офиса на Вандербек. След първия ми ден в „Тао“, когато публично го унижих пред останалите служители, той неизменно ме изпреварва с идването си сутрин на работа. Скъпоценното му беемве 7 е винаги на паркинга, когато аз пристигна, спряно на най-близкото до вратата място — блестящ черен среден пръст, сочещ право към мен.
Кабинетът на Дом е най-големият в сградата. Не бях изненадан, когато той си поиска частния офис на Чарлз Адамс, след като аз се отказах от него. Този човек явно не е привърженик на егалитарната символика. Заварвам го да седи в стилен сив стол, излегнат назад, с крака на бюрото, слушащ нечии излияния по телефона. Забелязва влизането ми и ми махва с царствено безразличие. Върти очи нагоре и прави с ръката си жест за празно дърдорене, за да ми покаже, че онзи от другата страна не може да спре да говори.
— Добре, приятелю — казва накрая Вандербек в слушалката. — Уговаряме се за следващия вторник. Ще се видим по обяд в „Деруше“. Аз черпя. — Още няколко любезни празни приказки, още малко мълчаливо изслушване, още едно извъртане на белтъците. — Добре, Добре… — пак казва той. — Ясно. Пази се. Доскоро.
И приключва разговора.
— Познай кой беше — казва ми той.
— Нямам представа.
— Досети се.
— Нямам представа.
— Ханк Столър. „Уелс Фарго“. Проявява интерес.
Питам се в себе си дали Ханк проявява интерес към купуване на „Пи Скан“ на „Тао“, или се интересува как да отхапе от баницата на вицето по търговските ни въпроси. И едното, и другото биха ме направили щастлив.
— Отлично — казвам аз. Вандербек чака, може би за още комплименти. Затова добавям: — Наистина… отлично. Впечатлен съм.
Той смила това, предполагам, търсейки нотка на сарказъм. Накрая посочва стола срещу бюрото си и ме кани да седна. Сваля краката си от лицето ми и сяда малко по-изправен на стола си.
— Е, какво има? — пита направо той. Разтрива областта около черния си „Субмаринър Ролекс“, за да намекне, че часовникът му е толкова скъп и тежък, та изморява китката му.