И точно това е причината Вандербек да организира купона.
— Джим! Джим! Джим! — вика в хор тълпата. Усмивките на хората са добронамерени, а не цинични. Те жадуват за добри новини. Колко е странно, че след два века капитализъм — с наредени пред очите ни веществени доказателства — ние, американците, продължаваме да вярваме в корпоративните дивотии, все още се отнасяме към нашите компании като към спортни отбори, в които сме основните играчи, кресливо се надвикваме за успехите си и блажено не съзнаваме, че всички ние — от най-високопоставения до последната плюнка — сме само колелца в една огромна индустриална безмозъчна машина, която ни мачка във финия прах на незначителността.
— Дайте му питие! — призовава Вандербек, надвиквайки хора. Усмихва се с вълча усмивка и в този миг осъзнавам, че той знае… естествено, че знае: общността на търговците в сферата на висшите технологии е малка, а Вандербек има приятели в долината, хора, които са чували за колоритното ми минало — за пиянските ми изцепки, за периодичните ми сривания, за престоите ми в санаториуми за рехабилитация. Той е говорил с тези хора, разменили са клюки за мен. Този човек знае всичко за мен — знае, че съм алкохолик и наркоман..
Един от доверениците на Вандербек — търговец на име, което не мога точно да си спомня… Рик, Дик или Рич — нещо мъжествено и жилещо — отнема бутилката шампанско в ръцете на Розита и килнат на една страна, поема през стаята към мен. Завира шишето в лицето ми широко усмихнат:
— Пий, шефе! — изкрещява той. — Пий…
Вандербек не пропуска възможността да подхване:
— Пий! Пий! Пий! Пий!
Служителите, естествено, не пропуснат да подхванат:
— Пий! Пий! Пий! — закрещяват и те.
Поглеждам през стаята и погледът ми среща този на Аманда. Странно, но изражението й издава повече любопитство, отколкото щастие — тя ме разглежда по начин, достоен по-скоро за учен, сякаш е искрено заинтригувана от реакцията ми на този пореден експеримент. И както съм се досетил, че Вандербек знае тайната ми, така осъзнавам, че тя е известна и на Аманда, както и че моята тайна е и нейна тайна. Спомням си онази татуировка на дясната й гърда, онази фраза на кирилица, зад която има дълга тъжна история — история, която няма да ми прозвучи непознато, когато един ден я чуя.
Вземам бутилката от ръцете на Рик, опирам я до устните си и отпивам.
Не става като във филмите, когато всичко се променя в мига, в който отново вкусиш алкохол. Не е като в „Доктор Джекил и мистър Хайд“. Нито на устата ми избива пяна, нито изпадам в маниакален смях, нито започвам безконтролно да мачкам задниците на момичетата в трапезарията.
Отпиваш. Една глътка. И това е всичко.
След това връщаш бутилката на Рик, който се хили широко, сякаш и той знае. Казал ли му е Вандербек?
От другия край на стаята Вандербек ми кима с топла усмивка, сякаш съм издържал изпит и не съм го разочаровал.
Поглеждам към мястото, където е стояла Аманда, но нея я няма. Зървам я само за миг да минава през вратата на кухнята, докато тя се отправя с елегантна походка към бюрото си в приемната, обратно при телефоните. Невъзможно е да разчета реакцията й, понеже е с гръб към мен, не мога да разчета и лицето й, а няма начин да определиш нечии емоции по походката… нали?
Но ми се струва, че към я разочаровал.
Пристъпва като съкрушен човек.
18
Напускам партито рано и оставям Вандербек да манипулира тълпата. Но след моето тръгване той няма какво повече да спечели, така че скоро след това също се оттегля.
Когато си отива, градусът на ентусиазма спада. Служителите се разпръскват на малки групи като пяна в океана, връщат се по бюрата си и се преструват, че работят, че са заети и продуктивни.
Седя в офиса си и мислите ми блуждаят. Установявам в един момент, че гледам фотографията в сребърна рамка е мен, Либи и рогатия сатир. Вземам я в ръка и се взирам в нея. Рамката е масивна и тежка. Опитвам се да си спомня нощта, когато е направена — партито, таванското помещение е неизмазаните тухлени стени, опита ми да опипам гърдите на домакинята. Честно казано, не си спомням почти нищо. Всъщност изобщо нищо, с изключение на увереността, че се е случило.
— Джим?
Вдигам поглед, за да видя, че в офиса ми наднича Джоан Легет. Облякла се е в ужасен костюм с панталон с голяма пъстра копринена папийонка на блузката. Прилича ми на тъжен клоун от стар водевил, комуто предстои да бъде напръскан с газирана вода.
— Кажи, Джоан?
— Има нещо, което трябва да ти съобщя.
Посочвам към стола. Затваря вратата и сяда. Погледът й се премества на фотографията с мен, Либи и сатира.