— Знам изпреварвам аз реакцията й. Изглежда като отвличане.
Всъщност според мен ти изгледаш… добре. — Сигурно има предвид, че съм по-млад. Или с по-малко белези от битките. Като се замисля, снимката е отпреди две посещения в санаториуми. Тя продължава: — Честно казано, дори не съм сигурна, че трябва да те занимавам с това. Може би не е важно.
— Какво не е важно?
Снощи дойдох в офиса. Беше към единайсет… не можех да заспя и реших да прегледам банковите извлечения.
Мога да си представя живота на Джоан: четирийсет и няколко годишна, разведена, живее сама. В него има толкова малко неща извън жалката й работа в скапаната компания, че като нищо може да стане посред нощ, за да подготви разплащанията ни с банките, с които работим.
Тя продължава::
— Мислех, че в офиса няма никого. Но когато влязох в клетката си, там имаше някой.
Чака ме да се досетя.
— Вандербек — казвам аз без особена изненада.
Използваше компютъра ми. Преглеждаше финансовите документи. Сигурна съм. Скъса се да се извинява. Имаше обяснение — подготвял се за търговска среща, а компютърът му не работел, така че трябвало да използва моя. — Прави пауза: — Но не му вярвам. Усмивката му… Нали ме разбираш?
— Karo на вълк.
Кимва.
— Не исках да те занимавам с това. В края на краищата… какви толкова тайни имаме в компанията? Всеки знае всичко, което се случва.
— Какво искаш да кажеш, Джоан? — питам аз, като внимавам да не издам нищо с гласа си.
— Говоря за парите — уточнява тя.
Не отмествам погледа си от нея, старая се да не помръдвам. Дори да не вдишвам.
— Е, това не е изненада, Джим? — продължава тя.
— Не е ли?
— Хората са наясно, че предстоят съкращения. И на персонала включително. Как иначе бихме могли да се справим? Всеки вижда надписа на стената…
— Предполагам казвам аз и усещам, че бавно се отпускам.
Но тя чака нещо. Накрая разбирам какво я мъчи. Може би това е истинската причина за разговора. Търси успокоение.
— Ти оставаш, Джоан — уверявам я аз.
Тя се усмихва, усеща, че това не е особено тактично, и се опитва да изглежда разстроена. Не е убедителна, затова се усмихва пак.
— Благодаря, Джим. За мен това означава много.
— Не бързай да ми благодариш.
Тя става.
— Е… знам, че те чака много работа… — измънква още няколко благодарности и излиза.
Денят се точи, така че когато най-сетне идва вечерта, посрещам я с облекчение.
Истината е, че нямам много работа. Това е мръсната тайна на президентите на компании. Подобно на британския монарх, ролята ти е основно церемониална — ръкостискания и публични изяви, поява в нужната стая в точния час на правилния ден. Ти си лицето на компанията както за света отвън, така и за хората вътре. Предполага се, че си отговорен за вземането на „големите“ решения, но твърде бързо научаваш, че каквито и големи решения да вземеш, те така и не виждат белия свят. Изявленията ти са като на Делфийския оракул: обявяваш нещо, а хората наоколо започват да воюват заради различията си какво означава това или как да бъде изпълнено, а в крайна сметка нищо особено не се случва.
Затова седя зад бюрото си, правя списъци, формулирам и пренареждам приоритети, определям задачи. След сряда в компанията ще са останали само шепа хора, затова е важно да се реши кой с какво ще се занимава.
Дейвид Перис, вицето по маркетинга, ще си тръгне, защото няма как да прави маркетинг на несъществуващ продукт.
Даръл, дългокосият програмист, ще остане въпреки провала си на срещата в „Олд Доминион“. Трябва ми поне един програмист, който да работи над продукта, а той изглежда най-малко некомпетентен от всички.
С изключение на някои довършителни работи, софтуерният развой се прекратява. Версия 3.0 на „Пи Скан“ никога няма да има. Ще се опитаме да издоим каквото имаме в момента и ще спрем да изливаме бели пари в кенефа на развоя.
Това на практика означава, че Даръл ще замести шефа си Ранди Уилямс, вицето по техническите въпроси, който в сряда ще бъде най-безцеремонно ескортиран до паркинга. Ранди ще продължи да прави онова, което е правил досега в „Тао Софтуер“, но поне ще го прави от уюта на собствения си дом, в чехли и в халат, и няма да бъде затрудняван е главоболието да депозира седмичния чек със заплатата си.
Това означава, че и Димитри Сустев ще си замине, понеже нямаме нужда от отдел за качеството. Качеството на нашия продукт ми е известно и не ми трябва някой да го контролира.
Катлийн Роси, вицето на „Човешки ресурси“, ще си тръгне, защото задачата на човешките ресурси е назначаването и уволняването на служители. Няма никаква вероятност скоро да започнем да назначаваме, а след идната сряда няма да е останал и никой за уволняване.