Джоан Легет, главният ни счетоводител, ще остане, защото имам нужда от някого, който да разпределя парите през оставащите ни дни на топящи се резерви в банката.
Дом Вандербек също ще трябва да си тръгне, разбира се. Високоплатеният директор по търговските въпроси е екстравагантност. Вместо него можем да използваме каналната стратегия: ще намерим корпоративни партньори, които да продават от наше име. Това ще ни даде икономии от комисиони, от командировки, от съпровождащи дейности и…
Не, лъжа, разбира се.
Дом Вандербек ще бъде изхвърлен, защото знае прекалено много.
В главата ми продължава да звучи разговорът с Либи: работата ми е да спася компанията, ако мога, но по-важното е да не вдигам шум. Да направя нужното Тад да няма неприятности. Да не ровя много дълбоко из случващото се. Вандербек е неизвестна величина, жокер. Не ми трябва, за да рови в документацията и да следи дневните ни разходи. А дивотиите, които си позволи днес в трапезарията — пиенето и веселбата — бяха последната капка. Той знае твърде много за парите и за мен. Този следобед си подписа смъртната присъда.
А Аманда в приемната ще остане, защото…
Замислям се. Защо наистина ще остане? Защото имаме нужда от някого на входа.
Това, че е готина, секси, странна и екзотична, може би дори малко неконтролируема — какво ли не би направило едно момиче, склонно да си татуира нещо над зърното? — всичко това няма нищо общо с отговора на въпроса. Трябва ни някой, който да вдига телефоните. И толкоз!
Вдигам слушалката на личния си телефон, за да позвъня у нас. Никой не ми отговаря. Къде ли е Либи в седем вечерта в четвъртък? Може би е малко несправедливо да очаквам от нея да клечи нетърпеливо край телефона в очакване да й позвъня.
И все пак…
Звъня й отново, този път на мобилния. Изчаквам сигнала четири пъти и чувам записана подкана да оставя съобщение на гласовата поща. Затварям.
Хрумва ми — за първи път усещам убождането на някаква ревност, — че може би не трябваше да прекарвам онази последна седмица преди идването ми във Флорида на остров Оркас, наслаждавайки се на ваканция в усамотение, докато междувременно съм изпратил тук Либи, за да подготви пристигането ми, сякаш съм някакъв властелин от колониалните времена.
От време на време ме спохождат моменти на просветление като този, когато осъзнавам колко съм ужасен… изтъкан от недостатъци и егоизъм. Проблемът е, че моментите на яснота идват с голямо закъснение след като съм сторил непоправимото, след като съм се държал необмислено или след като съм отблъснал тези, които ме обичат. Просветлението никога не ме е спохождало преди простъпката и достатъчно навреме, за да избегна грешката. Може би заради това непрекъснато повтарям едни и същи грешки.
Решавам, че за днес толкова ми стига. Подреждам документите — списъци със задачи, графици, планове за действие — драсканици с химикалка, решаващи съдбата на десетки хора. Заключвам страниците в чекмеджето на бюрото си. Подреждам куфарчето и тръгвам през „арената“. Само в две от клетките има задържали се до този час и с известно удоволствие установявам, че едната от тях е на Даръл. Може би не съм се лъгал в него. От петък нататък той ще ръководи техническия отдел. Не, всъщност от следващия четвъртък нататък той ще съставлява целия технически отдел.
Минавам покрай бюрото на приемната и виждам, че Аманда я няма. С известно притеснение установявам, че през мен преминава странно чувство.
Май съм разочарован.
Да, това е.
Излизам на паркинга. Небето над мен е ранено и на хоризонта се надигат кървавочервени облаци.
— Ей обажда се тя. Седи в колата си, старичък кабриолет, паркиран до моята. Прозорецът й е свален. Не я бях забелязал. Мен ли чака?
— Аманда казвам наполовина като поздрав, наполовина от изненада. — Защо си тук в центъра на този горещ паркинг?
— Днес е по-прохладно казва тя. Но моята риза е залепнала за долната част на гърба ми, а въздухът ме задушава като мокра хавлиена кърпа на лицето. Ако е по-прохладно, както твърди Аманда, трябва да става дума за някаква деликатна градация, която тялото ми е неспособно да различи. Сигурно, както е синуитите и хилядата им думи за сняг, и жителите на Флорида разграничават тънките нюанси на смазващата горещина.
— Е, лека нощ — казвам й аз.
— Всъщност чаках теб.
Ключовете за колата се клатят в ръката ми. Поглеждам я внимателно. Правилно ли я разбирам?