Понякога ние, мъжете на средна възраст, си задаваме този въпрос, особено когато говорим с привлекателни жени, двайсетина години по-млади от нас. Лесно е да забравиш, когато си заключен в тялото си, как наистина изглеждай и кой наистина си.
Тя се пресяга и отваря вратата откъм седалката до себе си.
— Качвай се, Джим. Искам да те заведа на едно място.
Не, не съм я разбрал неправилно. За първи път осъзнавам, че тя ме привлича. Но едновременно е това проумявам с отчайваща яснота, че това е Лоша Идея.
— Добре — съгласявам се аз.
Либи не ме очаква. Дори не е у нас. И макар да се опитвам да не мисля за това, някак не мога да се спра: тя доста често изчезва и тези изчезвания никога не получават удовлетворително обяснение. Например къде е тази вечер? Защо не се обажда на домашния ни телефон? Защо не отговаря на мобилния си? Къде е? С кого е?
Поглеждам Аманда:
— Къде ще отидем? — питам я аз и сядам на мястото до нея.
— Ще видиш.
Усмихва се. Пуснала си е косата. Стегнатият кок, който носи през деня, е развързан над раменете й в свободни кестеняви вълни, цветът на новите дребни монети, пуснати в обращение от банката — цветът на обещанието и новото начало..
Запалва, кабриолетът надава вой, оплаквайки се. Изтегля се на заден и после излиза на шосе номер 30. Това е петлентов път със споделена средна лента за завиване, запазена като разделителна. Платното е плътно нашарено с дебели бели стрелки, щриховани зони и различни линии като гневна пунктуация. Аманда игнорира линиите между лентите, сякаш са просто деликатен намек. Слаломираме из трафика. Кола зад нас гневно ни сигнализира. Аманда не й обръща внимание.
Пътуваме дълго, без да си говорим. Трафикът намалява, ресторантите покрай нас поевтиняват, асфалтът става по-грапав.
— Мисля си колко сте смешни — изведнъж проговаря тя.
— Кои?
— Не лично ти. Говоря за мъжете изобщо. Когато ви извадим от офиса и останете без защитата на голямото си бюро и скъпия си стол, ставате неспокойни малки момченца.
Отново забелязвам акцента й — едва доловим, като намек за скреж по прозореца през ноември, прозрачен и скован. Не че съм някакъв детектив. Либи ме постави на мястото ми. Големият намек е по-скоро татуировката на кирилица над гърдата на Аманда. Да, може би все пак долавям следа от руски в гласа й.
— Откъде си? — питам я аз.
Последно съм била в Талахаси.
— Преди това?
Поглежда ме.
— Дойдох тук преди много време. Имам зелена карта, ако това те интересува… — Тя прави пауза и завърта ножа: — Шефе.
— Моля те, не ме наричай така.
— Добре — лесно се съгласява тя.
— Искам да ме наричаш… господин Шефе.
Успявам да я разсмея. Има звънлив уверен смях.
— Добре, господин Шефе… Боже, това ми хареса.
Забелязвам зъбите й — друга улика — неравни като гладки малки камъчета. Американците — дори бедните — си слагат шини, когато са малки.
— Но не ми каза откъде си — напомням й аз.
— Вярно, не ти казах.
— Жена с тайни.
— Бедна ти е фантазията — отговаря тя и гласът й е пълен с такава тъга, с толкова изтощение, че се извръщам отново да я погледна и да се уверя, че жената, която ме вози, не е остаряла с четирийсет години след последния светофар.
Сигурно се усеща, че гласът й я е издал, защото веднага става игрива:
— Ето ме в ролята на драматична актриса. Естествено, че всички си имаме своите тайни. И ти имаш тайни, нали, Джим?
Подхвърля го между другото, сякаш бъбрим на ежедневни теми, но аз знам, че въпросът е искрен и че отговорът я интересува.
— Имам.
— И аз знам какви са те.
Продължаваме мълчаливо. Мълчанието обаче, вместо да е притеснително, по-скоро е интимно — знак, че и на двама ние приятно в компанията на другия.
Накрая тя казва:
— Почти пристигнахме, господин Шефе.
Отбиваме от централния път в улица с две ленти.
— Свидетели сме на типичната флоридска комунална политика — или по-скоро нейната липса — на зониране. Кварталът е застрояван без ред и без логика. Подминаваме закусвални, паркинги за каравани и малки бели къщи, сгушени като курабии в тава.
След около километър отбиваме в паркинга на църква. Църквата е маркирана в крайпътна осветена табела като онези светлинни табла, които се издигат на закусвалните „Уенди“, за да рекламират чийзбургери по 99 цента. „Църква Голгота“ казва табелата и добавя: „Вечерна служба: 19,00 часа. Всички грешим. Да поискаме прошка от Бог“.
Аманда паркира на едно от свободните места. Виждам удивително много коли за вечерна служба в четвъртък.