— О, Аманда — тихо казвам аз. — Не си падам по тези неща.
— Иска ли ти се да бъдеш другаде?
— Женен съм — късо й обяснявам аз.
— Женен? — разсмива се тя. — Джим, ние сме на паркинга на църква! Нищо няма да ти направя… — С едно бързо движение тя отваря вратата си и добавя „Засега“, но го казва толкова тихо, че думата е заглушена от шума на вратата, а в момента, когато я дочувам, не съм съвсем сигурен, че я е произнесла.
Изскача от колата, затръшва вратата зад себе си и заобикаля, за да ми кавалерства:
— Хайде, господин Шефе — задържа тя вратата, за да сляза. — Ще ти хареса. Сигурна съм.
— Не ми се влиза много — опитвам се да се измъкна. Вдигам поглед към нея, не желаейки да отстъпвам. Не ми е забавно и гласът ми го издава. Бях подлъган в кабриолета й с мисълта, че ме чака друго преживяване. А ето ме сега на паркинга на църква в компанията на момиче, което изобщо не е толкова забавно, колкото преди двайсетина минути.
— Моля те — примолва ми се тя, — направи го заради мен.
Както съм казал на Аманда, не си падам по църквите.
Падам си по нещата, които идват в бутилирана форма. Падал съм си понякога по неща, които се смъркат. Веднъж си паднах по нещо, което запалих с клечка кибрит. Някога в Калифорния си падах по неща, които се инжектираха, но там работата загрубя и се върнах към нещата, дето се пият, като много рядко смуча лула с нещото ми вътре.
Но Аманда е настойчива. Тръгва пред мен към сутерена на църквата. Там намираме трийсетина души, седнали на сгъваеми метални столове в помещение с нисък таван и без прозорци. Столовете са подредени в дъга и пасторът е застанал в центъра й. Той е млад, прекалено млад, с онази прическа, която изглежда сякаш са ти сложили купа на главата и са остригали всичко, което остава навън. Прическата му е фиксирана с гъст и блестящ спрей. Очите му са воднисти и зачервени, сякаш допреди малко е плакал. Не знам, може да се е мярнал в огледалото и да е видял подстрижката си.
Когато Аманда влиза, той й се усмихва. Останалите богомолци следват примера му. В стаята цари атмосфера на взаимна близост и хората се облегнати назад с разкопчани яки и изпънати напред нозе. Повечето изглеждат от простолюдието, някои са в работните си облекла, а една дори е дошла в униформата си на медицинска сестра. Но има и мъже в костюми, които силно се заинтригуват, като ме виждат да влизам след Аманда.
— Здравей, Аманда приветства я пасторът. Акцентът му е южняшки, плътен като спрея му за коса. — Виждам, че си довела някого. Няма нужда от представяне.
— Да — съгласява се тя. Поглежда ме палаво и добавя: — Но на него можете да казвате „Господин Шефе“.
На света има само един Шеф — неодобрително отбелязва пасторът. Усеща с известно закъснение прохладата, която полъхва в стаята след забележката му, и побързва да допълни: — Но няма проблем, господин Шефе. Аз съм брат Сам. Добре дошли на нашата сбирка.
— Здрасти — извиква някой от дъното на стаята.
Аманда и аз минаваме пред групата, прескачайки протегнати крака и оставени куфарчета, за да се доберем до два незаети стола.
Брат Сам ни изчаква да се настаним.
— Да започваме — казва той. — Да се помолим Исус да влезе в сърцата ни. — Стисва плътно клепачите на очите си. — Исусе — започва той и повдига брадичка към тавана, — ние всички сме грешници и всички се нуждаем от твоята прошка и любов.
Всички в стаята затварят очи. Няколко вяло вдигат обърнати нагоре длани.
Аз не затварям очи. Как иначе да гледам шоуто?
— Исусе — продължава брат Сам, здраво стиснал сълзящите си очи, сякаш има ужасна алергична криза. — Благодаря ти, че пълниш сърцата ни с твоята любов. — Благодаря ти, че си на нашата среща. Благодаря ти, че ни благославяш.
Аманда отваря очи. Забелязва ме, че гледам. Поклаща неодобрително глава, като че ли съм непослушно дете. Слага пръст на клепача см и прави жест, сякаш го затваря, в случай че не съм схванал правилата тук.
Затварям очи.
— Исусе — продължава брат Сам, ние сме родени в грах, живеем в грях и газим в греха като свиня в кочина. Единствено чрез твоята благодат и Божия милост можем да се преродим. Толкова много от нас търсят отговори. Влекат ни пиенето, наркотиците и порнографията. — Гласът му леко се оцветява на последната дума по онзи особен южняшки начин, който звучи с такава интимна фамилиарност, че за миг си го представям да се пипа с едната ръка, държейки с другата разтворено лепкаво списание в скута си. Прогонвам тревожния образ от главата си.
Той продължава:
— Исусе, любовта ти е единственият път, любовта ти е единствената пътека. Няма друг начин да пречистим греховната си природа. Амин.