Брат Сам слага ръка на рамото ми.
— Станете, господине. Приемете Исус като ваш спасител.
Всички са се втренчили в нас и усещам непреодолим натиск да се подчиня. Една от неприятните страни на атеизма е, че винаги се намираш в лошата компания на ексцентрици и многознайковци — хора, които не пропускат нито една възможност да развалят настроението на другите, като обясняват на всекиго колко е глупав. Не искам да бъда като тях. В края на краищата, ако не вярваш в Бог — ако не можеш да повярваш — какво ти пречи поне да се насладиш на ситуацията?
Точно това решавам да направя. Ставам. Това се посреща с усмивки и одобрителни кимания. Брат Сам вдига длан и поставя потните си пръсти върху челото ми.
— Затворете очи, господин Шефе казва той, шепнейки драматично. После малко по-високо: Исусе, влез в тялото на този мъж, каквото и да е истинското му име. Прогони сатаната от него. И той отново започва да каканиже: Катаня едана, катаня едана! — повтаряйки фразата все по-силно и по-силно. — Изгони сатаната от този човек! — вика брат Сам. — Сатана, махни се! Отиди си, сатана! Махни се!
Гласът му буквално гърми.
— Излез от този човек! Усещам те, че си в него, сатана! Излез! Усещам те! Махни се, звяр! Напусни го! Заповядвам ти! — Слюнките му ме пръскат по бузата. — Катаня едана, катаня едана! — Дъхът му мирише на чесън. — Сатана, изчезни! Излез! Излез, сатана! Усещам те…! Усещам…
Той млъква насред дума, отваря очи и ме поглежда.
И виждам в лицето му нещо, за което има само една дума — ужас.
Гледа ме е ужас.
Кожата му изведнъж пребледнява като лунна светлина. Лицето му заблестява от пот. Сега очите му са широко разтворени — от сълзящите процепи няма и следа, сякаш се е натъкнал на някакво изчадие в църквата. Сваля ръката си от лицето ми бързо, сякаш я маха от гореща печка. Отстъпва крачка назад, губи равновесие и едва не се спъва в крака на един от сгъваемите столове. Стоящ наблизо мъж протяга ръка, за да му помогне да не падне. Поглежда ме странно.
Брат Сам блъска ръката на мъжа не много вежливо и отстъпва втора крачка. Иска да е по-далече от мен.
В този момент, изглежда, се сеща къде се намира — сутерена на църква, кой съм аз — грешник, и какво се очаква от него. Поглежда надолу притеснен.
— Извинете ме — промърморва той. — Нещо не ми е добре. Мисля, че… — и оглежда помещението.
— Братко Сам — обажда се мъж до него. — Добре ли сте?
— Да… да, разбира се… но… — Млъква и събира мислите си. — Извинете ме. Мисля, че се налага да приключим за тази вечер.
Никой в стаята не казва нищо, но всички ме пронизват мълчаливо с погледи.
Въпреки думите си брат Сам не помръдва. Като вкаменен е. Не прави крачка към мен. Не ми предлага ръката си. Не прави опит да ми се извини. Стои колкото може по-далече от мен, сякаш иска да е сигурен, че не мога да го докосна.
Поглеждам към Аманда. Тя ме разглежда замислено с наклонена на една страна глава, сякаш у мен е било разкрито нещо ново и интересно — нещо, което силно я е впечатлило.
Пътуваме в колата й обратно към офиса, за да мога да взема от там моя „Форд“ и да се върна у дома. Вече е към девет часа и все още мога да се прибера навреме при Либи. Може би — ако изиграя картите си правилно — няма да ми се наложи да й обяснявам къде съм ходил и с кого съм бил там.
— Е, получи се много интересно — сухо проговаря Аманда. Не казвам нищо и тя продължава: — Знам, че не вярваш тя продължава да гледа право напред, — но е истина, разбираш ли.
— Щом казваш така — с готовност се съгласявам аз.
— Той промени живота ми.
— Брат Сам ли?
— Исус.
— О…
— Може да промени и твоя, Джим. Какво ще кажеш за това?
Онова, което си мисля, е, че с всяка изминала секунда Аманда ми изглежда все по-малко секси. Още минутка и моята секретарка без сутиен и с татус на гърдата ще запее псалми и ще се пристегне с корсет. Бих дал всичко да съм си у дома преди това превъплъщение.
— Ей…! — извиквам аз, когато подминаваме сградата, където е офисът на „Тао“. В огледалото за обратно виждане фордът ми се смалява и слива с хоризонта. — Не пропусна ли офиса?
— Отиваме на друго място.
— Къде?
— В моя апартамент