— Защо? — Поглежда ме странично. — Ами Исус? — напомням й аз.
— И той ще дойде с нас.
Живее в блок на име „Плантейшън Манър", на три километра след офиса. Въпреки царственото си име мястото е малко запуснато. Представлява триетажна сграда от дърво и бетон с гледащи към паркинга външни коридори, изложени на капризите на времето. Встрани има заграден с ограда малък плувен басейн, по чиято повърхност плават боклуци. Басейнът е заобиколен с ръждясали шезлонги.
През един от балконите е провесен надпис, който буквално крещи: „Без депозит! Без проверка на кредитното досие! Първия месец безплатно!“.
Аманда върви пред мен и така се качваме на третия етаж. Въздухът е влажен и още на първата стълбищна площадка съм останал без дъх. Откъм шосето долита бученето на коли, минаващи от другата страна на абсолютно безполезната шумозаглушителна стена.
Стигаме на последния етаж и тръгваме по дълъг коридор. Спираме пред апартамент с табела „309“. Тя пъхва ключа в ключалката, после натиска вратата с рамо. Влизам след нея. Посреща ни зимен повей. В апартамента реве климатик.
— Какво ще кажеш? + пита Аманда и отстъпва встрани, за да видя по-добре.
— Мисля, че електричеството е включено в наема ти — потръпвам аз.
— Оставям го включен — казва тя. — Обичам студа.
— Попаднала си в грешен щат.
— Сядай — нарежда ми тя. — Отивам да се изпишкам.
Изчезва зад ъгъла. Сядам на дивана, както ми е наредено. Оглеждам се. Стандартен апартамент за слънчевия пояс: бял гипсов таван, средно дебел бежов мокет, плот за закуска, от другата страна, на който е малката кухничка, и плъзгаща се врата с щори „Левелор“, през която се излиза на тераса. Няма фотографии, няма книги. Чисто и едновременно потискащо: апартамент на трудеща се жена, която всеки момент може да си тръгне..
Чувам шум от изпикаване в тоалетната чиния.
— Сега ще ти разкажа житейската си история — казва тя от другата стая, докато пикае. Недоумявам дали е оставила вратата на тоалетната отворена. Надничам зад ъгъла, но не мога да видя нищо.
— Свърши най-напред — подсказвам аз.
Но тя не ми обръща внимание.
— Родена съм в Русия. Но ти го знаеш, нали?
— Имаш акцент — съобщавам й аз. — Вярно, съвсем слаб.
— Бях дванайсетгодишна, когато избягах в Москва. Срещнах там един мъж. Той ми каза, че трябва да стана фотомодел.
Пуска водата в тоалетната. После отваря крана на умивалника и чувам шум от миене на насапунисани ръце. След малко се връща при мен в дневната. Блузката й е извадена от джинсите, но поне ципът й е вдигнат.
— Наричаше се агент — продължи тя. — Но, естествено, не беше такъв. — Сяда, подвила крака под себе си, така че петите й са отзад. — Посетих го една вечер, за да ме оцени. Така го нарече: „оценка“. Оцени ме… по неговия начин. После имаше още много други мъже. Няма да ти разкажа всичко. Но можеш да си представиш.
— Съжалявам.
Но тя маха с ръка на съчувствието ми, което й е абсолютно ненужно.
— Повече не видях семейството си. Живях в различни къщи, в различни градове и скоро загубих представа къде се намирам. След няколко месеца ме докараха в тази страна. После работих за тях. Знаеш какво имам предвид, нали?
— Мисля, че да.
— Наричаха ме танцьорка. Но не беше само танцуването. Правех всичко. Правех, каквото ми наредяха.
— Защо не… — спирам, преди да произнеса думите. Но е късно. Тя се досеща какво съм искал да кажа.
— Не съм избягала ли? — подсказва ми и се разсмива.
— Най-добре да ти разкажа една история.
Кимвам.
— Първата нощ избраха едно момиче от групата. Ей така, съвсем случайно. Още я помня. Стоеше до мен. Имаше руса коса, беше много млада и много красива. Развиха от рула едни пластмасови чаршафи на пода и й казаха да застане в средата, за да не се изцапал мокетът. Никой не разбра какво имат предвид. После наредиха на всички момичета да заобиколят и да гледат. Извадиха револвер, сложиха го в устата на младото момиче и го застреляха. Ей така. А на нас, останалите, ни казаха: „Това се случва. Ако някоя се опита да избяга, ние постъпваме така. Убиваме нея, убиваме и семейството й в Русия, защото знаем къде живеят. Но…
— Тя вдига пръст и прави пауза. Лицето й се вкаменява.
— Ако сте добри и правите каквото ви се каже, тогава ще спечелите свободата си“.
Примъква се по-близко до мен на дивана. Донякъде ми се иска да я утеша — да сложа ръка на раменете й, да прегърна това момиче от чужда страна, отведено от дома му. Но усещам, че не бива да го правя. Тя не търси моята утеха. Не й е нужна утехата на нито един мъж.